За пръв път чух за тази книга от една много симпатична дама, член на австрийската делегация, по време на хаотичните бели нощи на българското председателство. И така, между конференции и официални вечери, все така се случва, че хората, които обичат книги, се надушват и заговарят за тях. На ентусиазма на моята австрийска колежка можех да отговоря само с едно засрамено кимване, защото никога не бях чувала за автора и книгата, камо ли, че е предизвикала сензация в немскоезичния свят.
Година и половина по-късно книгата „Ангелски езици“ намери път в моята библиотека и в сърцето ми. Това е историята на две семейства, която Динев подхваща още от началото на миналия век, но я концентрира по време на социализма. Единият патер фамилиас е Младен – хладнокръвен, пресметлив и амбициозен партиен апаратчик, който бързо катери социалистическата кариерна стълбица, докато съпругата-актриса и малкият му син Искрен живеят в тихо недоволство. Другият – простоватият милиционер Йордан, потомък на фалшив партизанин, с неизтребим пуритански комплекс и насилствени прийоми в разпитите на интелектуалци. И той обитава нещастен дом, с пренебрегната съпруга и късно проговорилия син Светльо. Съдбите на двете момчета, родени през 1967 г., косвено се преплитат от появата им на бял свят, но тяхната реална среща се случва едва след падането на Желязната завеса, във Виена, където емигрантската несрета ги отвежда на гробищата в един мразовит ден.
На пръв поглед изглежда сякаш „Ангелски езици“ не добавя и капка оригинален мед в общата литературна делва на съвременната литература, посветена на социализма. Като че ли вече всичко е казано по темата и то в немалко добри книги. Всъщност, романът на Димитър Динев се отличава по няколко важни пункта.
На първо място, макар че повествованието тече относително спокойно, без лагери и интернирани, без драматични бягства през границата (за зловещите разпити в мазетата на народната милиция е споменато съвсем бегло), ситуирано в идиличния Пловдив, в рамките на две прилични от всяка гледна точка соц семейства, Динев е заложил няколко психологически бомби, които с отслабването на режима ще тиктакат все по-осезаемо, докато накрая избухват и помитат фалшивите основи на битовата нормалност. Напрежението, което се спотайва зад обикновеното; неудовлетворението, което рано или късно избива въпреки светата троица къща, кола, красива жена;
Втората (условно) част на романа, посветена на емигрантските митарства на Искрен и Светльо не ми се стори толкова увлекателна чисто читателски. Темите са важни и добре представени – самотата, забравата, корените, но сякаш силата на Динев е отишла повече в първата част, тя е и по-интересната откъм психологизъм.
На второ място, „Ангелски езици“ разкрива впечатляващите умения на автора си да изгражда правдоподобни образи, хем обобщаващи за някои явления от онова време, хем и много индивидуални. Веднага установих читателска близост с тях и им повярвах. И не само, убедена съм, че съм срещала хора, доста напомнящи на младеновци, йордановци и техните жени.
Няколко думи и за стила. Динев пише просто и очарователно. С една завладяваща лекота, за която подозирам, че е много трудно постижима. С бързи, точни изречения, които се забиват като игли в плътта на мек игленик. Иронията му е хапеща, горчива, добродушна, философска, не я пести. Изказът е стегнат и без тромавости, малко ежедневен, малко поетичен. Настроенията се менят бързо – малко трагизъм, малко комедия. Лесно ми е да си представя как от „Ангелски езици“ би станал страхотен сериал.
Нищо не казах за езиците, а те са и в заглавието на тази забележителна книга. Езикът като средство за общуване или анатомичен орган – и двете значения са в романа. Няма да издавам повече, ще оставя на бъдещите щастливи читатели на книгата да открият кои са тези ангелски езици.