Понякога човек осъзнава колко богата на впечатления е средата му само през очите на някой външен за нея човек. Така стана и с мен. Имах гости, приятелка от Франкфурт, където по едно време живеех. Това беше първото й посещение в София и студеният и мрачен ноемврийски ден нямаше да ни попречи да направим дълга и напоителна разходка из централните софийски улици.
Докато скитахме напосоки по Графа, Витоша и малките улички помежду им, на Катерина (така се казва приятелката ми) й направи впечатление колко много книжарници има в София, поне по една на всяка по голяма улица, че даже и в по-маргиналните. Всеки, който е бил във Франкфурт, знае, че в центъра на града има една огромна книжарница, наподобяваща търговски център, в която на няколко етажа се предлагат книги на най-вече на немски и на основните европейски езици. Човек трябва наистина да се потруди (и да излезе доста извън непосредствения център на града), за да открие други книжарници. Тази е част от голяма верига с присъствие във всеки по-голям немски град.
Но да се върнем в София. Моята приятелка възхитено и не без учудване констатира, че в столицата на най-бедната европейска държава за половин километър изброява пет книжарници по пътя си. Някои, част от добре познати вериги, но и малки, независими книжарнички, съхранили се през годините и станали емблематични за града.
Голямата изненада и своеобразна кулминация на впечатленията от софийския книжарски пейзаж обаче беше възрастният човек, най-вероятно бездомен, седнал на стъпало пред магазин на Витоша. Облегнат на фасадата, четеше книга. Катерина ме побутна дискретно с лакът, за да го забележа. Но в интерес на истината бях го виждала и преди. Все там, в същата поза, четящ вглъбено. На нея, чужденката, идваща от богата и уредена държава, й направи разтърсващо впечатление как един беден човек е намерил у себе си духовната потребност и сили да чете. При това на улицата, при това седнал на студеното каменно стъпало в неприветлив зимен ден. Не съм го снимала от уважение към личната му неприкосновеност, но всеки, който често минава оттам, може да го забележи.
Запитах се защо трябваше моята германска приятелка да ми обърне внимание върху този феномен, при все че за мен гледката на четящия не беше нова. Дали защото познавам и други хора в незавидно материално положение, които обаче са активно четящи и отделящи от скромните си доходи, за да си купят книга. Или защото съм наясно с жаждата за знания, интелектуалното любопитство на българина, който никога не се е скъпил на средства, когато става дума за образование за себе си или за своите деца. Някак си тези утвърдени наблюдения, подплатени с безброй житейски примери, са ме довели дотам, че да не се учудвам на бездомника с книгата. Вероятно всеки от нас познава някой, който надмогва материалните си липси с богат духовен живот. Дали ще е пенсионираната екскурзоводка без компютър с интернет вкъщи, която посещава Читалнята в Градската градина и редовно се интересува кои са безплатните културни събития в града, или преподавателката в началните класове от родния ми град, която винаги ме изненадва приятно с това, че е прочела най-новите и нашумели книги, факт е, че в тази измъчена от дългогодишна хронична бедност държава все още има хора, за които литература, изкуство и култура са насъщна потребност. И на този фон, хората, които се наслаждават на материален комфорт, нямат особени оправдания да занемаряват духовния си свят. Вярно, живеем във време, което постоянно предявява нечовешки изисквания към нас да сме успешни, амбицозни, в крак с моди и тенденции, и някак си избутваме настрана чисто човешката потребност от красота, от преживяване на една добре разказана история, майсторски изпълнено класическо произведение или картина, „говореща“ ни по специален за нас начин.
Проблематичното ни ежедневие винаги може да придобие едно по-красиво и смислено измерение, ако намерим място в него и за малко духовност. Ако не вярвате, че може, питайте бездомния четящ, той е намерил начин.