„Левски“ – първият роман от трилогията „Балкани“ на Яна Язова, завърши със смъртта на Апостола, разбиването на вътрешната революционна организация и настъпилия след това хаос в националноосвободителното движение. „Бенковски“ отваря нова глава в борбата на българския народ за независимост, като ни среща с познати и не толкова познати исторически фигури.
Известно време гадаех защо точно Георги Бенковски титулува романа. Безспорно велик водач, но не единственият изявен деец на въстанието. А и такъв колективен подвиг можеше просто да мине без конкретна личност в заглавието. С напредването на действието в романа, особено онези страници, посветени на Бенковски, започнах да проумявам.
С най-големи подробности и изключително живописно Яна Язова разкрива бурното минало на героя, начинът, по който получава знаменитото си име, както и всичко, което го формира като бунтовник. Четейки тази биографична част, лесно можем да забравим, че тия невероятни приключения из Мала Азия с нейната ориенталска пищност, смугли красавици, влюбени до полуда в нашия човек, богатите аромати на подправки, тютюни и парфюми из пазарите на Смирна, са се случили не на някой западен пътешественик, а на представител на най-угнетената рая в Османската империя. Дали ще е скромен абаджия, богат търговец или дързък бунтовник, Бенковски е еднакво пленителен образ. Нечовешката му енергия, естествените му качества на водач и пълната му отдаденост на освободителното дело го правят естествен водач на Четвърти революционен окръг, място, доброволно отстъпено от Панайот Волов.
Бенковски размърдва революционните пружини в българското съзнание, той е връзката между въстаналите селища и хора, той е човекът-революция, който денонощно организира, разпалва, планира, разпраща чети, дава команди, разпределя ресурси, той е душата на Четвърти революционен окръг, с птичи поглед върху всяко укрепление, местност, колиба, воденица, където се водят сражение или се укрива мирното население. Бенковски е „виновникът“ за революционното опиянение, което заличава границата между роба и свободния човек.
Разбира се, и тук, както и в „Левски“ не са подминати „малките големи“, които увличат населението по места и с отчаян героизъм се бият до последно – подвизите на Костадин Кацаря, Станчо Маринов, поп Грую от село Баня, Орчо войвода, Павел Бобеков, Георги Измирлиев, поп Харитон, Тодор Лефтеров са хроника на пепелищата, вик на отчаяние, заявка за съществуване във вековната анонимност на империята.
Освен очаквания конфликт между османците и въстаниците, съществува и друг – този между последните и онази част от населението, която крепи статуквото било от страх, било от материален интерес или защото се чувства уютно под сянката на султана. Тези сблъсъци са почти толкова интересно описани, колкото и баталните сцени на Еледжик, Панагюрище, Перущица, Драгунин махала, Стрелча…
Със сладкодумието на древен летописец Яна Язова редува тежки страници на кървави битки, смазващо напрежение и мирни сцени, които със своята нормалност са по-скоро зловещо предзнаменование за масовото клане, което предстои. Отново изчерпателна, педантично подробна, вълнуваща по един приятно-старомоден начин, Язова извайва втория шедьовър от трилогията.
А тези, които отървават османското отмъщение, ги очаква последният подвиг преди свободата – Шипка.