Винаги се радвам, когато открия приятно четиво от български автор. Автор, който да пише на езика на днешния човек и неговите проблеми. И ако може, без да ме депресира.
„Виенският апартамент“ на Радостина Ангелова отбеляза точки по всички горни критерии. Написана красиво, с някаква особена мекота, без претенция за литературно величие. Семпла и приятна книжка, която да вземеш с теб за уикенд в планината посред лято. Разбира се, книгата не е лишена и от някои недостатъци, но ще почна с хубавото.
Хареса ми това, че Радостина Ангелова е ситуирала героинята си „в чужбина“, или по-точно, във Виена. Не един и двама български писатели имат този навик, явно си я обичат Виената и оставят героите си да преживяват разни неща там (от Алековия Бай Ганьо та до „Перлите на Ади Ландау“на Соня Тодорова). Именно в чужбина на българския герой му се случва нещо, среща някакви хора, и този сблъсък, контраст или конфликт, както там ще го наречем, на мен лично ми е много интересен, особено ако писателят си е свършил добре работата.
Бианка, главната героиня в романа, е българка, но не съвсем типична. Българското в нея е колкото да се отличава като чужденка на австрийския фон, но външният вид, по-сдържаните й маниери и работна етика я правят достатъчно „западна“, че да може да се впише в чужд контекст. Допадна ми тази Бианка, това, че хем си е наша, хем не, че зад професионализма й напира южняшката чувственост и женственост, че носи цялата комплексност на българската жена. Просто една модерна, делова, зряла и хубава жена, преживяла нормалните неща за жените на нейното време – голяма любов, раздяла, дете, възходяща кариера. Всичко в образа е релевантно, близко, достъпно. И хубавите неща, и проблемите, и дилемите. Образ, с който можеш да се асоциираш, дори да не си живял точно нейния живот.
Симпатична черта на книгата са и главите, които се водят от името на случайни герои, с които Бианка има епизодични срещи – рускинята продавачка в „Саламандър“, разносвача на пица, аптекаря. Хора, които в ежедневието си срещаме за секунди, и в най-добрия случай разменяме няколко дежурни изречения, без да се докоснем до историята им. А те винаги имат такава. Мило е, че Радостина Ангелова им е дала „глас“ в книгата, историите им са симпатични, макар и не винаги весели.
Разбира се, има и мъж. Даже няколко. Но нали са си пусти австрийци, през повечето време ми кръжаха малко периферно, без да излязат много от националния стереотип. С изключение на финала.
Този финал никак не ми беше по вкуса. Претупан, сдъвкан и неправдоподобен. Нашата героиня най-накрая взима важно решение за живота си, като моментът на просветление е взет на прага на входна врата, с куфар в ръка. Това решение идва ненадейно за читателя, ей така тупва отникъде и действа като късо съединение. Всичко внимателно градено до този момент, включително и колебливата психологическа линия, поддава и се срива като кула от карти.
Не съм против сюжетните обрати в края на някоя книга, напротив. Но в истински добрите книги, дори когато развръзката ни шокира, авторът съзнателно ни е подготвял и водил към нея, и всеки образ, действие и вътрешна мотивировка подплътяват финала, така че изненадата хем е изненада, хем не съвсем. Може би е някаква вътрешна хармония, единност, ненарушима тъкан в повествованието. Каквото и да е, тук ужасно ми липсваше.
Цялостното впечатление, емоцията и настроението от „Виенският апартамент“ обаче са добри. Преглъщам неловкия финал, така както се преглъща последната глътка с утайка от иначе хубаво кафе. И ще дам шанс и на другите книги на Радостина Ангелова.