„Процесът е по-важен от резултата. Процесът на смяната на собствениците е по-важен от това кой ще стане собственик.“ (Михаил Фридман, банкер и олигарх, санкциониран заради войната в Украйна)
Деветдесетте години на 20 век – славна епоха, MTV на запад, приватизация и мутри на изток. Всички са свободни, не в значението на радващи се на свобода, а разпуснати от команда „мирно“. На руския народ му е разрешено временно да си поеме дъх.
1995-1996 г. – на запад си тананикат „Wannabe” на Spice Girls, а в Русия тече съмнителна приватизация. Мнозина, тоест обикновените хора, са излъгани, малцина стават скоротечни милиардери. Елцин решава да се бори за втори президентски мандат. Срещу него се изправя, при това с големи шансове за победа, кандидатът на комунистите Генадий Зюганов. „Новите руснаци“, собственици на крупни държавни активи, са ужасени от възможна комунистическа реставрация с все трагичните за тях последици – забрана на частната собственост и национализация. Сформират аналитичен център, в който освен банкери, се включват медийни босове, подопечните им журналисти, както и дъщерята на Първия – Татяна. Мисията – на всяка цена да осигурят изборна победа на Елцин, схващан на онзи фон като демократ.
Този кръг на, условно казано, „младите“ се изправя, досущ като в политически трилър, срещу кагебейците силоваци в обкръжението на президента. Те пък искат отмяна на изборите, докато се закрепи положението, каквото и да значи това. Новите пари срещу старите съветски чудовища. Времето на Чубайс, Березовски, Черномирдин, Ходорковски и на пачките долари, увити в гащи. Лъха на ентусиазъм, наивитет и аматьорщина. Започва първата предизборна кампания, в която се включват прийомите на информационната война, целящи да закрепи образа на немощния Елцин като единствено приемливият кандидат, да се лобира за неговото прокси генерал Лебед, да се замаже страшния гаф в Чечения и да се лансира кампания по очерняне на Зюганов. Изпълняват и преизпълняват задачата, като косвените щети, нанесени междувременно, се връщат като бумеранг няколко години след това.
По-късно ще се докаже, че изборите са протекли без фалшификации, но не и съвсем почтено. Кампанията, която осигурява втория елцинов мандат, задава опасен прецедент, от който ще се възползва следващия руски президент. Той ще научи, че най-голямата заплаха за неговото царстване са свободните критични медии и ще направи всичко възможно, за да ги елиминира.
Безспорно интересни времена за Русия са били 90-те. Днес звучи невероятно, но това е краткият прозорец на медийна свобода и някаква протодемокрация. Хрониката на Зигар отново следва модела, познат от „Империята трябва да умре“ – кратки глави, в характерния за него публицистичен стил и усет към фарсовото. Но по-добре фарс, отколкото трагедия. За съжаление, руснаците получават и двете.
Остава хубавия спомен за онези три дни от август 1991 г., своеобразната демократична революция, последвани от спускането на съветския флаг през декември. Както се видя, флагът не е бил спуснат окончателно.