Как да гледаме на изминалия двайсети век? Със сигурност не еднозначно. Това е векът, в който се случиха двата най-кървави конфликта в човешката история, плюс няколко по-малки, но сравними по жестокости. Възникнаха и отмряха тоталитарни идеологии, няколко империи се катурнаха в небитието, създадоха се нови държавни субекти, които преминаха криво-ляво и в двайсет и първи век. Но миналото столетие е и време на епохални научни открития, културни преобразования и социални трансформации, благодарение на които днес хората живеем много по-добре от нашите предци.
Синтезът на целия политически, социален и интелектуален опит на двайсети век е най-малкото трудна задача. С нея се заемат две от големите имена в съвременната историческа наука – Тони Джъд и Тимъти Снайдър. Под формата на дълъг разговор между двамата на читателя се представя задълбочен и всеотдаен разказ-история на интелектуалните идеи от миналия век. Паралелно се случват два разказа – личната и професионална история на Тони Джъд (потомък на източноевропейски евреи, англичанин по националност) и историята на големите идеи на двайсети век. Двете линии са по-близки отколкото изглежда на пръв поглед – Джъд не крие предишните си марксистки увлечения, после прегръща идеите на ционизма и живее за кратко в Израел, по-късно става апологет на социалната държава и социалдемокрацията. Неговият идеен път е и общо взето пътят на големите политически идеи на двайсети век.
В ролята на задаващия въпроси влиза американския историк Тимъти Снайдър. Неговата роля е изключително важна за книгата по две причини. Първо, когато Снайдър предлага на Джъд идеята за нея, последният вече страда от неличима смъртоносна болест, която засяга двигателните му функции и осуетява самостоятелното писане. Второ, Снайдър стои близо, но не твърде, до Джъд в интелектуален и идеен план и е не само обикновен навигатор на разказа, но и провокатор, който, ако съществува такова нещо като умение да зададеш правилния въпрос, то това умение Снайдър го владее перфектно. Двамата спорят, доразвиват идеите си, допълват посоката на мислите си и създават нещо, което никой читател с изявени интереси в областта на историята и политиката, не бива да подминава с лека ръка. Допълнителен плюс е, че и двамата имат подчертан академичен интерес към историята на Източна и Средна Европа.
Невъзможно ми е да обясня „за какво се говори“ в тази книга. Не само защото това е книга за идеите, а и защото се чете като непрекъснат анализ, поток на съзнанието, роден от умовете на двама блестящи ерудити. Ето само много малка част от засегнатите теми:
Проблемите на Холокоста от етична и историческа гледна точка, защо във Великобритания шансът да дойде фашизъм е бил минимален, каква е разликата между това да си двоен агент във Великобритания и останала част на света, еволюцията на левите течения, защо за британците Словения е по-екзотична от Бирма, разликите между съветския и нацисткия терор, защо Ваймарската република се оказва толкова крехка, защо в английската политика като цяло липсват интелектуалци (това не важи ли за политиката по принцип?), за ролята на историка (дори в чисто педагогически смисъл, не само обществен), защо е важно да отграничаваме история от памет, корените и характера на източноевропейското дисидентство, и най-вече, нещо, което винаги ми е било толкова трудно за проумяване – притегателната сила на марксизма сред западните интелектуални кръгове.
Да, именно порядъчното внимание, което двамата историци отделят на проблемите на марксизма, към който Запада има толкова нееднозначно отношение, са един от най-интересните моменти в книгата. (Само за сравнение, сред горките източноевропейски народи това отношение е доста по-еднозначно, нали самите те са изпитали изкривените форми на марксизма на гърба си).
Освен широтата на темите (макар че истинската тема е една и това са големите идеи на двайсети век), друго достойнство на книгата са непрекъснатите културни паралели между европейците и американците по отношение намесата на държавата в частната сфера и социалните блага. Джъд подозира, че това ще е големият дебат на сегашния век – каква държава и колко държава искаме.
„Да мислиш двайсети век“ ни среща и със знакови, познати и не толкова познати, имена на мислители и интелектуалци, и за някои от тези фигури читателят ще иска да узнае повече и да предприеме свое собствено проучване. А това е безспорно предимство на добрите нехудожествени произведения. (Аз се поразрових за Леон Блум и Реймон Арон).
Идеите на Джъд и Снайдър дават много силни аргументи в полза на социалдемокрацията и социалната държава, която те коментират изключително задълбочено – като генезис, еволюция и предимства. С което обясняват и защо австрийският икономист Фридрих Хайек не е бил съвсем прав, когато твърди, че всяка държавна намеса в икономиката неизбежно ще доведе до диктатура.
Чисто фактологично, книгата няма да шокира един добре образован читател, който е запознат с второ и третостепенните факти от историята на двайсети век, но може и да не ги е избистрил концептуално и контекстуално. Това прави тази книга. Тя предлага обаче не само интелектуална, но и литературна наслада с високия си и все пак достъпен стил. Разкрива двамата си автори като хора с невероятна историческа (а вероятно и не само) чувствителност като мислители, хуманисти, интелектуалци от световно значение. С което затвърждават идеята, че истинският учен не стои морално извън своето време.
„Светът неминуемо те застига.“
„Едно е да кажеш, че си готов да понасяш страдания в настоящето заради едно неизвестно, но може би по-добро бъдеще. Съвсем друго е да оправдаеш чуждото страдание в името на същата тази неверифицируема хипотеза. Тъкмо това, според мен, е грехът на интелекта през XX век: да се произнасяш за съдбата на други в името на тяхното бъдеще – такова, каквото ти го виждаш, – бъдеще, в което може да не си вложил нищо, но си си присвоил привилегията единствен да знаеш всичко за него.“
„Може би фашистите са последните, които вярват в красотата на властта.“
„Днес фашизмът има шансове само в страна, попаднала в капана на масово общество, комбинирано с нестабилни и фрагментарни политически институции.“
„Да прилагаш чисто рационална морална и политическа прагматичност към човешкото поведение, е нещо, съвършено разбираемо за хората, възпитани през XIX век – през XX век обаче това вече не работи.“
„Доброто общество, също както и самото добро, не може да бъде редуцирано до един- единствен принцип. Етическият плурализъм е задължително условие за една отворена демокрация.“
„Едно отворено общество непременно трябва да познава миналото. Манипулирането на историята бе обща черта на затворените общества от XX век – и на левите, и на десните. Да фалшифицираш миналото е най-старата форма на властови контрол: който има власт над интерпретацията на случилото се в миналото (или просто може да го описва лъжливо), разполага с настоящето и бъдещето. Така че демокрациите ще постъпят разумно, ако се погрижат гражданите им да са исторически информирани.“
„Вярната бъркотия е много по-близо до реалния живот от елегантно стъкмените неистини.“
„В краткосрочен план демокрацията беше и си остава най-добрата защита срещу недемократични алтернативи, но тя не е защита срещу собствените си генетични недостатъци. Гърците са знаели, че демокрацията няма да се подведе по миражите на тоталитаризма, авторитаризма или олигархията, а е много по-вероятно да стане жертва на опорочена версия на самата себе си.“