Безпокойство. Това усещане остави в мен сборникът на журналиста Димитър Кенаров. Много от литературните му репортажи, писани преди повече от десетилетие, насочват обектива към същия слон в стаята, към който поглеждаме с едно око и днес –въздействието на човешката дейност върху околната среда – въздействие безотговорно, необратимо, разрушително. Опитите на една компания да добива шистов газ в Румъния, а на друга да копае злато в трансилванско село, и отпорът, който отделни мохикани им отправят като лично предизвикателство в защита на своя начин на живот, придобиват съвсем различен прочит днес – нито актуалността на такива събития е излиняла, нито примерът им трябва да остава заключен в предишното десетилетие.
Други истории пък разказват за по-особен тип въздействие – следвоенното и донякъде постколониално в Ирак и Косово с всички противоречия в местната среда, заявени директно и смело от Кенаров. Те не ми бяха сред най-интересните, но пък получих безценна гледна точка, с която не се бях сблъсквала досега.
Трети се занимават с наследството на войната в Югославия и как тези събития отлежават и се утаяват в няколко поколения сърби. И тук картината е твърде нееднозначна, преходът е неусетен между търговийката с близкото минало, нормализираща военнопрестъпниците, и змийската глава на национализма, готова да се надигне над всяка кръчмичка с плакат и знаме и дежурното „беше любезен човек, много мъдър“.
Непреднамерена актуалност имат и двата репортажа от Крим и Южна Украйна, отделни епизоди от които стряскат с пророчества за бъдещата пълномащабна война. И тъй като съдбата на Украйна ме вълнува в момента повече от всичко, тези два разказа изчетох с голяма тревога, питайки се какво ли се случва в момента с най-големия природен резерват на Украйна и един от най-старите в света „Аскания-Нова“. Последната информация, която намерих за него, твърди, че е в ръцете на окупаторите…
Вълшебно-нереален е последният репортаж за едно пътуване по поречието на Дунав. Репортажното минава на заден план, реката, тайнствена като всяка голяма река, натоварена с история, обгръща всичко в мъглата на художествената литература.
Репортажите на Димитър Кенаров са истории с отворен финал и продължаваща актуалност. Искаш да знаеш какво е станало с героите им сега, в момента – дали онзи сериен убиец от Кичево е още в затвора, дали в Белград продължават смехотворния кулинарен тур по стъпките на Радован Караджич; а хората от ромската махала в Сливен живеят ли една идея по-добре; каква е съдбата на селцето в Трансилвания? (Последното развитие е много интересно – селото е обявено от ЮНЕСКО за обект на световното културно наследство и има защитен статус!)
Харесва ми, че Димитър Кенаров не пише като популист, не пише, за да се хареса, не прибягва до евтини трикове. Присъствието му е скромно, дава път на човека и неговата история, като единствената му по-активна роля е в полубиографичния разказ за беларуските трактори. Както казва един от героите му: „Аз съм обикновен човек и моята философия е да оставя колкото може по-малка следа на тая земя.“