Бегбеде е от авторите, на които постоянно искам да давам шанс. Понякога съжалявам за това, но колко по-голяма е радостта ми, когато очакванията са оправдани.
„Един френски роман“ е от вторите. На пръв поглед по нищо не се отличава от другите му книги – все същият циничен и чаровен писател/рекламист говори от първо лице за драмата на презадоволения и пренаситен буржоа парижанин.
С няколко съществени разлики.
Първо, това е най-честната и смела книга, която съм чела от Бегбеде, неговият мемоар за порастването. И също така картина на три поколения французи, всяко със своите си обременености, кулминирали в порасналия писател.
На второ място, за мен беше освежаващо облекчение, че „Един френски роман“ е беден откъм обичайните цинизми, които присъстват изобилно в „9,99“ и „Любовта трае три години“, и които там ми дойдоха в повече. Исках светъл (доколкото е постижимо за маниера на Бегбеде) разказ за възможното щастие.
Най-сетне да харесам и главния герой, който тук е много повече Бегбеде, отколкото в другите си книги. Това е Бегбедовата изповед за детството, развода на родителите, сложните отношения с по-големия брат Шарл и обременените от богатство и знатност родове.
Самоиронията и честността спасява Фредерик от това да звучи като самодоволно и разглезено дете, отраснало в привилегирована среда. Сам признава, че да те отгледат в семейство, на чиито предци има посветени стихове от Пиер дьо Ронсар, не е гаранция за душевна стабилност и баланс по-късно.
И като доказателство за това води изповедта си от килия в затвора, където е задържан за употреба на кокаин.
Клаустрофобията на килията избутва отдавна затиснати спомени, в които присъства резервираното и травмирано поколение от войната (дядо и баба), търсещото развлечения и постоянно консуматорско наваксване следвоенно поколение (майка и баща) и техните наследници (Фредерик и брат му), които някак си трябва да се оправят с това наследство.
Бегбеде се оправя, както сам признава, с променлив успех.
На този семеен фон изглежда закономерна трансформацията на малкия Фредерик от плахо и влюбено в книгите дете до популярен писател-прелъстител и светско животно. Писателят търси мястото си в света, иска да се утвърди като личност, но без непременно да плаща данък „порастване“. Надява и сваля маски, търсейки истината за себе си.
И точно неговата уязвимост, капризност и деликатно душевно равновесие го правят адски симпатичен.
След няколко поколения, които замитат истините за себе си под килима, Фредерик взима този килим и го изтупва от прахта, накратко написва тази книга.
Носталгия по детството изпитват хората, които съжаляват за времето, когато са се грижили за тях.
Вече няма възрастни, има просто деца на всякакви възрасти.
Странно е, че когато някой си тръгне, казваме „спаси се“. Не можем ли да се спасим, оставайки?