Дължа огромно извинение на Германия.
Извинение, че не успях да я оценя навремето по достойнство. Че от глупост и незрялост, докато живеех там, виждах единствено лошото (а то къде има само добро?) – скуката и еднообразния живот, липсата на социалност и забавления, дистанцираното поведение на местните. Сега като турист и от петгодишната дистанция на времето, я оценявам доста повече.
Един аргумент, че туристическото преживяване е по-скоро позитивно и не отразява напълно реалността за дадено място, е, разбира се, абсолютно легитимен. Но пък точно туризмът успя да компенсира негативните спомени, които нагласите ни неволно манипулират.
Мда, Германия не е първият избор на пътешественика. В условията на пандемия и ограничения в придвижването обаче реших, че това ще е моят избор тази година. Оказа се съвсем правилен.
Мюнхен
По това време на годината в Мюнхен трябваше да има Октоберфест. По обясними причини бирената фиеста беше отменена, но не и локалните избухвания в отделни мюнхенски кръчми. И то какви кръчми! Най-голямата сред тях – Хофбройхаус със своите три етажа, сигурно е най-известната кръчма, пардон, кръчмище в света. Със сигурност е най-старата – съществува от 16 век, а бирата й се прави съобразно Закона за чистотата на бирата. Много от видовете пиво се предлагат директно в халби с вместимост от един литър и са потенциално търбухообразуващи.
Но Мюнхен, като един гостоприемен град, предлага и други читави кръчми – по-малки и уютни, където ще ви сервират топла крем супа според сезона, хрупкави бретцели, неизбежният вурст и почти всички разновидности на мес(т)ни немски ястия. Обичам бира, но още повече ми харесва apfelsaftschorle – ябълков сок със газирана вода. Дори и да не фигурира в менюто, ако се примолите изрично, ще ви го приготвят.
Особено стоплящо е преживяването да посетиш първата кръчма, отворила наново непосредствено след края на Втората световна война. Съюзническите бомбардировки са били унищожили 90% от града, но тази кръчмица е отворила врати за изтерзания народ. Което показва, че ако човек оцелее, една бира на топло място и в компания на други оцелели човеци, понякога е напълно достатъчна.
Атмосферата в мюнхенските кръчми по това време на годината е истинска пътуване в някоя от приказките на Братя Грим. Жените са облечени в drindl – традиционна баварска носия, а мъжете – в lederhosen, тоест кожени бричове до коляното, които обичайно се съчетават с чорапи в мъхесто зелено и шапка с перо. И двата аутфита, ако са произведени в Германия, тоест качествено, са извънредно скъпи и се предават от поколение на поколение в семейството. Така издокарани, веселите баварци вдигат наздравици с масивни халби с размер на телешки глави, пеят жизнерадостни песни, а чевръсти сервитьорки балансират кули от чинии и чаши с лебедова грация между тесните пространства сред дървените маси.
Хубав град е Мюнхен. Предразполага към дълги и много приятни разходки по добре поддържаните му централни улици, а ако е неделя или празничен ден, когато всичко е затворено, тези разходки са единствената опция за прекарване на времето.
Почти. В деня на тридесет годишнината от германското обединение посетих тура „Hitler and the Third Reich”. Гидът, както и голяма част от групата, бяха англичани. Докато гидът (много приятен разказвач) ни показваше ключови места от ужасяващата политическа кариера на Фюрера, англичаните коментираха чувството за вина на немския народ, който и до днес оформя националното им самосъзнание. Дотолкова, че те не отбелязват националните си празници. Крайно неуместни са всякакви външни прояви на национализъм и патриотизъм, с едно-единствено изключение – мачовете на националния отбор, когато може да се чуе „Дойчланд, Дойчланд“. Иначе не.
Всичко това е разбираемо. Нацизмът написа най-мрачните страници от историята на 20 век. Раните едва ли ще заздравеят, а жертвите са твърде много и твърде систематично избити, за да се случи това. Но както каза и един от англичаните в групата – „ние също сме вършили отвратителни неща, грандиозни исторически престъпления“. ДНЕС германците могат само да се гордеят с държавата, която са направили, с високия си стандарт, постигнат с трудолюбие и дисциплина. А миналото, разбира се, не трябва да се забравя. Но добре е оценката за един народ да се базира и на настоящето.