Георги Марков е причината да започна да чета документалистика. Още „Задочните репортажи“, които изконсумирах в емиграция, ме превърнаха в твърд почитател на творчеството на Марков и неговата личност.
Георги Марков не е първият, нито за съжаление ще е последният писател, който заплаща най-високата цена за гражданската си смелост. Това е първият автор обаче, който успява да ме приобщи емоционално до идеите за границите на личната свобода и обществената отговорност, компромисите със съвестта и личното достойнство. Неговата житейска и творческа траектория се припокриват напълно в отстояването на тези ценности. Да е единен в писането и живеенето си не е за всеки.
Спирам се конкретно на последния (засега) том от есетата на Георги Марков. Предишните прочетох с голямо удоволствие, и четвъртият том не е изключение. Отново същия остър, критичен и богат език, непримиримост с посредствеността, независимо дали е съветска или западна. Няма събитие, обществено, политическо или културно, на което Марков да е бил съвременник, и да не го е отразил в своите критически есета.
Това са много ценни и съдържателни документи, които носят богатството на личност, живееща в два свята – оставения роден и този в изгнание. От тях разбираме какъв е бил светът през 60те и 70те години на миналия век. И какво е вълнувало самият Георги Марков.
Дали ще разсъждава върху значението на Пражката пролет, ще критикува комичния Български писателски съюз, или ще анализира филмите на сюрреалиста Луис Бунюел – Георги Марков е еднакво талантлив, проницателен, ерудиран. Дори да не прочетете или гледате книгите и филмите, които дава като референции в своите есета или на които прави критически анализ, остава удоволствието от съпреживяването на неговата лична оценка – а тя безспорно е оценката на човек с висок естетически и художествен критерий.
Впечатли ме много, че макар и политически емигрант, Марков не спира да следи литературния и културния живот зад Желязната завеса. Чел е непрекъснато българска преса, национална и регионална, както и произведения на млади български автори. И към периодиката, и към литературата в онази България той е безпощаден и сардоничен – за него е безспорно, че социалистическата цензура задушава всеки опит за художествено качество и творческа свобода. А без свобода на словото и изразяването (априори, те са невъзможни в тоталитарната „народна“ република) българската литература е обречена да остане провинциална, стерилна, безинтересна, а журналистиката обслужва една единствена гледна точка – тази на управляващата партия.
За Марков плурализма на идеите и разнообразието от мнения, е от жизненоважно значение в за всяко общество. Свободният избор е всичко. Той е първопричината. Ето защо, общество, на което се предоставя само една гледна точка, сдъвкана, смляна и приемлива идеологически, е обречено да изостава непоправимо от развития свят.
Особено ми допадна последната, трета част, на сборника – „Скици от Англия“. Лондонската гара Виктория от седемдесетте години на миналия век през погледа на един политически емигрант и беглец е най-вълнуващото описание, свързано с Лондон, което съм чела. Може би така се чувства всеки новодошъл на това едновременно вълшебно и стряскащо място, но малцина могат да предадат тия сложни усещания, както Марков го е направил.
Обединяващата нишка на почти всички есета, независимо от темата, се повтаря и от предишните сборници – тотална непримиримост с всяка форма на диктатура и насилие над човешката личност.
За мен сборникът е глобалния, марковски, прочит на идеята за свобода. Една антитоталитарната ваксина, която е нужна на боледуващите общества.