„Все някой ден ще сме пак хора, а не само евреи.“
Дневникът е приятел, единствен отдушник и свидетел на всяко преживяване в укритието на „Принсенграхт“ №263 в Амстердам.
Нарекла го е Кити и в него изповядва редовно мислите си за малки и големи неща, за битовите детайли от нелекото съжителство на две еврейски семейства – Франк и ван Пелс, за войната, приятелството, човешките характери, правата на жените в новия свят и разбира се, какво е да си млад човек в най-грозното време от историята.
Ане Франк е родена е през 1929 година, в същата година като баба ми. Тази съпоставка засилва болката от четенето на дневника. Най-силно ме покъртиха тези моменти от Дневника, в които Ане се оказва пророк на собствената си съдба.
По време на двегодишното си укриване, когато пише своя дневник, Ане е в тази възраст, когато необикновено зрелият поглед към света и детските приумици са напълно съвместими в един човек. Разсъждава за загубената родина (Ане е от Франкфурт на Майн), възхищава се на смелостта на Чърчил, радва се за Юлския заговор, анализира поведението на съквартирантите си, непрекъснато се самонаблюдава. Научила е и за газовите камери. В същото време, и съвсем в реда на нещата, си мечтае за нови дрехи, за пудра и червило, за любов и природа. Най-силно обаче копнее да стане писателка.
Сигурно това е най-известният дневник в света и съвсем сигурно е казано всичко, каквото трябва да се каже за необикновения начин, по който този дневник превръща автора му посмъртно в писател. Не мисля, че съм в състояние да дам някакъв оригинален принос към дискусията, а още по-малко оценка на Дневника на едно почти възрастно дете.
Само ще си позволя следният опит за мнение. Когато дойде моментът да запознаем децата си (задължително трябва да ги запознаваме!) с темата за Холокоста, нека „Дневникът“ на Ане Франк бъде отправната точка. Няма нищо по-щадящо към такава тема от дневника на тяхната връстничка. В същото време няма и нищо по-сърцераздирателно за един млад човек от смъртта на негов връстник, дори и непознат. Възмутителната несправедливост на съдбата резонира по-силно у чистите млади души.
Изповедта пред „Кити“ разкрива жизнелюбив и енергичен характер, един малък ерудит, който в принудителната теснина и битовите неудобства чете сериозни исторически книги, проучва кралски родословия, учи френски неправилни глаголи и си помага с речник за пиесите на Оскар Уайлд.
Освен личността на Ане, ме впечатлиха и някои странични неща – нидерландската съпротива (не само французите си имат своя Резистанс) и добрите хора, които укриват двете еврейски семейства, доставят, поемайки голям риск, храна и всичко необходимо, с което да разнообразяват затворничеството им. Историите на тези спасителите също са интересни, в английската страница на Уикипедия пише за всеки един от тях. Въпреки че семействата са арестувани заради предателство, това не намалява подвига на Мийп, Ян, Беп, Клайман, Куглер, Йоханес – тези хора са герои точно толкова, колкото борците от съпротивата.
Можем много да вземем от Дневника на Ане – от нейния кураж и преждевременна зрялост, от начина, по който запълва тягостната изолация със смислени неща. Сега живеем в по-мирни и по-сити времена, но дали запълваме смислено дните си?