Този път всичко се получи в обратен ред. Първо филма на Въло Радев с Невена Коканова и Раде Маркович, после театралната постановка с Аня Пенчева и Юлиян Вергов. И най-накрая дойде ред на книгата.
Не съжалявам, че стана така. Всъщност, в масовото съзнание тази история винаги ще се свързва с тандема Коканова-Маркович и докато четях книгата, именно те ми изникваха пред очите.
Безсмислено е да предавам сюжета. Всеки знае трагичната история за нещастно омъжената Лиза, която се влюбва в сръбския военнопленник Иво в последните месеци от Голямата война. Ясно е, че такива истории рядко свършват добре. Но да се върнем към книгата.
Любовта по време на война винаги е носила едно по-друго очарование. Да обичаш, докато светът, който познаваш, рухва, е да имаш вяра в самия живот. Историята, написана от Емилиян Станев, не е нова, но е добре разказана и успя да ме сграбчи емоционално. Предвид това че повестта е издадена през 1948 г., има някои компромисни съобразно новата власт формулировки, които обаче не ме подразниха повече от обичайното за такива случаи.
Това, което не ми допадна, е съсредоточаването върху природни описания, към които нямам слабост и читателска потребност. Безспорно, Емилиян Станев е добър в тях, и в това му е силата като писател (да си спомним „Чернишка“), но това е станало за сметка на плътността в образите.
Повече информация за Лиза и полковника нямаше да навреди. Диалози между Иво и Лиза почти липсват. Историята е взета от средата. Единственият контекст е тази прословута природа.
Вярно, че „Крадецът на праскови“ е повест и жанрът не предполага пространен сюжет, но историята разпали моя литературен глад за още в тази книжка.
Иначе, да, прочетете я, изживейте отново тази красива история и нейния трагичен, но закономерен финал. Но филмът и пиесата си струват не по-малко.