Чудя се що за майстор-писател трябва да си, за да се захванеш с история, която е до болка позната на всеки българин и да я представиш толкова изкусно, оригинално, интересно и живо, че тя да зазвучи с изцяло нов, по-въздействащ глас. Сякаш я чуваш за първи път.
Сещам се само за една дума, с която да опиша горе-долу адекватно романа „Левски“ на Яна Язова – това е велика книга. По собствените й думи, това е нейната „Библия“, делото на живота й. Това е всеобхватен и богат роман, с всички съставки и подправки, които се съдържат в големите исторически романи – природни описания, живи диалози, исторически контекст и задължителните „приключения“ и моменти, заредени с напрежение и опасности.
Да се подходи към такава величава епоха в българската история се изисква не само творческа смелост, но и задълбочени проучвания. Рискът от евтина патетика и фалшива идеализация и стилизация на епохата и героите е много голям. Яна Язова не е пропаднала в нито един от тези художествени капани. С премия и описателен стил на Язова хората от портретите стават плътни, пълноразмерни, реални личности.
„Левски“ е колкото за живота и делото на Дякона, толкова и за България от 60-те и 70-те години на 19 век, време на революционен кипеж, на духовно пробуждане и национално осъзнаване. Епохата е предадена педантично достоверно, изчерпателно и живописно. Този принцип на историческа достоверност и художествена описателност е запазен и за многобройните герои в романа, сред които срещаме славните войводи Панайот Хитов, Филип Тотю, Хаджи Димитър, Стефан Караджа, духовенството в лицето на непоклатимата като скала игумения Евпраксия от Калоферския метох, тайнствената сестра Серафима, храбреците Никола Галичев, Добри Воевода, Стоян Илийка, интелигенцията в лицето на Найден Геров (по това време руски консул) и Любен Каравелов, баба Тонка, Ангел Кънчев, и разбира се, Христо Ботев – присъстващ с начални, но осезаеми щрихи, които загатват за начеващия му гений на поет и историческата роля, която ще изиграе в националноосвободителните борби на българския народ.
Наред с това, в романа присъстват и редица второ и третостепенни герои, всеки обрисуван с полагаемото им се внимание, всеки от тях докоснат, в една или друга степен, от делото на Левски, от неговото слово и пример. Чрез тези занаятчии, търговци, учители, обикновени селяни, останали незачетени от историята, разбираме за истинските мащаби на вътрешната революционна организация, създадена търпеливо и методично от Апостола, силата на неговото лично обаяние и харизма, заразителния пример на опасното дело.
(Другото, което ме поразява и за което не мога да спря да мисля, докато четях „Левски“, е чисто човешкия подвиг, сътворен от Яна Язова. Тя написва „Лески“ и въобще трилогията „Балкани“ (част от която са и романите „Бенковски“ и „Шипка“) по времето, когато Яна Язова е била в социална и творческа изолация, без възможност да се препитава с писане. Надявала се е, че възрожденските й романи ще видят бял свят, заради отдалечената от соца тематика, която би трябвало да не засегне чувствителните другари в писателския съюз. Уви, публикуването им става едва след смъртта й по открити от Петър Величков чернови.)
Нека не ви възпират и подробните природни описания и исторически препратки към други епохи и личности. Всичко има значение, всичко е важно, и всичко се вписва органично и леко в основната тъкан на романа.
Въпреки че народните борби за освобождение имат ясно изразен противник – чуждия нашественик, светът в романа не е черно-бял. Повечето основни герои надмогват елементарното „добри“ и „лоши“, а особено интересни от психологическа гледна точка са образите на Димитър Общи и поп Кръстьо. В общия революционен поток те не са просто ретроградни течения. И двамата страдат от патологично тщеславие, от нездрав порив към себеизява, съчетан с обидно елементарна ревност към човека, който се е нагърбил с непосилното бреме да обикаля страната и да подготвя душите за борба под непрекъсната угроза да бъде заловен, а на делото му да бъде сложен край. Сигурно за милионен път се потвърждава историческата закономерност дори и в най-мащабните дела от национален характер препъникамчето да е някоя междуличностна разпра, характерова особеност на отделни личности, нещо на пръв поглед дребно на фона на размаха и смисъла на делото.
А какво може да се каже за самия Левски след прочитането на този роман? Мислим си, че знаем всичко за Апостола, за неговите невероятни превъплъщения, за умението му да разпалва и увлича потиснатия народ, който го следва с един направо религиозен плам и раннохристиянска отдаденост. Без да забравям, че това все пак е художествено произведение, макар и плод на изключително задълбочено проучване, романът прибави нови и интригуващи щрихи към образа на Апостола. Левски на Язова не е този безплътен недосегаем ангел от училищните рецитали и годишнини, а весел, жизнерадостен, дори закачлив, прагматичен, диалогичен, схватлив, надарен с изключителна историческа прозорливост и висока, дори за днешните стандарти, политическа култура. Но каквото и да кажа повече, ще е безсмислено и излишно. Просто прочетете романа.
Мисля си колко универсален роман е „Левски“, как историите и образите в него биха се харесали и на чужда читателска аудитория, която не познава българската история. Наистина, ако се абстрахираме от чисто националния и емоционален момент, че това са „нашите“ хора, че именно тях ги сполетяват най-страшните беди, романът е едно трагично и славно приключение за най-хубавото и най-низкото у човека, за порива на угнетения и потиснатия за свобода и за борбата му да е независима, достойна, горда личност.