Не мога да повярвам, че това е книга от автора на „Антон и точица“ и „Двойната Лотхен“! И не, не го казвам в лошия смисъл на думата. Закачливата насмешливост, заради която обичам Кестнер, я има и в романите му за възрастни. Само че в този има и други неща. Неща, за които можеш да пишеш след като си преживял война, всъщност най-голямата война.
Ако искате да знаете как изглежда общество, преживяло тежко крушение на всички фронтове, прочетете „Неизбежна гибел“. Разходете се из мрачните берлински улици, по чиито ъгли просят военни инвалиди и висят отегчено леки жени; идете в задушните локали и съмнителни кръчми или в службата за регистриране на безработни (една от многото), пред която се вият дълги опашки. Официални термини като висока безработица, икономическа рецесия и обезценяване на марката на полето на душевността се транслират като апатия, цинизъм, отчаяние и саморазрушителност.
Кестнер мери пулса на това съсипано общество чрез двамата главни персонажи – Фабиан и Лабуде, образовани и симпатични млади мъже, които живеят ден за ден, първият загубил цел и ориентири, вторият – идеалист с мечти да реформира света. Кратки афери, случайни професии, абсурдни срещи с отчаяни ексцентрици маркират живота им в следвоенен Берлин. Докато берлинчани развратничат до самозабрава, а националсоциализмът надига глава, Фабиан и Лабуде усещат приближаването на втора катастрофа.
Това е книга, която не ти оставя и милиметър пролука за оптимизъм. Поражението е на всички нива – морално, социално, икономическо. Неприспособимите като Лабуде и Фабиан срещат своята неизбежна гибел, която милостивата съдба им праща преди онази, грандиозната гибел да сполети всичките им съграждани.
Романът незаслужено си е спечелил славата на „скандален“ заради декадентската еротика в него, която Кестнер описва с горчива сатира. Опиатите и развратът по берлински в паянтовата Ваймарска република само засилват усещането, че дори пълното отдаване на порока не може да притъпи всеобщото отчаяние.
Докато четях „Неизбежна гибел“ ми се натрапваха непрекъснато паралели с романите „Трима другари“ и „Черният обелиск“ на Ремарк, които също чоплят в раните на следвоенна Германия. Кестнер, разбира се, има свой собствен глас, който е уловил бездънния песимизъм на своето „изгубено поколение“.
Вместо финал, ще оставя няколко цитата от романа, които казват всичко.
„Разумните никога няма да дойдат на власт. Честните пък съвсем.“
„Човек не е добър и умен само защото е беден.“
„Разумните няма да дойдат на власт — каза Фабиан, — а още по-малко справедливите.“
„Моралното уравнение е различно от аритметичното.“
„Може би беше грях да обичаш живота и да нямаш сериозна връзка с него.“
„Кой от хората, които днес са на трийсет години, може да се ожени? Един е безработен, друг утре ще загуби работата си. Трети пък изобщо не е имал такава. В момента държавата ни не е подготвена за приемственост между поколенията. Който е затънал в калта, по-добре да остане сам, отколкото да включва пропорционално жена и деца в живота си.“
„Аз съм меланхолик, на мен не може да ми се случи кой знае какво.“
„Чакам победата на почтеността, тогава мога да бъда на разположение. Но я чакам, както неверник чака чудеса.“
„Според него само ограничен брой хора можеха да бъдат научени на разум ите вече бяха разумни“
„Моралът беше най-ефикасната грижа за тялото, само гаргара с перхидрол не беше достатъчна“
„Европа беше в голямо междучасие. Учителите ги нямаше. Програмата беше изчезнала. Старият континент нямаше да премине в по-горния клас. В никакъв клас“