Понякога книги без претенции и награди се отблагодаряват като някой класически шедьовър. Много ми допадна лекотата и простотата, с която е написана тази история. Няма нищо писателски изкусно и изкуствено, езикът е толкова обикновен и искрен, че изкушава читателя да разкаже нещо свое съкровено на него. А като си помисля, че щях да я пропусна…
Живеем с романтични клишета, които дават хляб на цяла индустрия – италианският любовник, женствена като италианка, отиди в Италия, за да се почувстваш истинска жена и т.н. Реалността до неотдавна, особено в изостаналия (не само икономически) Юг е била точно обратното на захаросаните ромеовци от ромкомите.
В едно калабрийско селце от 60-те години на миналия век шестнадесетгодишната Олива Денаро е отвлечена и изнасилена от свой познат. Законът предвижда „интересно“ решение – честта на момичето ще бъде възстановена, а насилникът няма да бъде съден, ако двамата сключат брак. Положение, което като цяло е устройвало широк кръг лица – семействата, роднините, общността, които могат отново да се гледат един друг в очите, тъй като срамът е общ, така наречената чест също.
Сполетялото Олива е само част от една дълга традиция на насилие, в която уговорените бракове, домашното насилие и задължителната роля на майка, съпруга и домакиня поставят жената в триъгълника печка, люлка и църквата. Дълбокият италиански Юг едва ли е чул нещо за движението за правата на жените, за това, че жени и права въобще може да съществуват в едно изречение. Но това са 60-те години, там някъде, на Север, в парламента има жена народен представител; има и жени, които лекуват, преподават, пишат книги. Промяната е бавна, но е необратима и всъщност вече е започнала. Съдебният процес срещу насилника е безпрецедентен за малката общност. Справедливост няма да бъде въздадена – съдиите също са част от стария манталитет, но процесът отключва сериозни преобразования в цялото семейство Денаро. Предизвикателството срещу установените норми не е целенасочено (книгата щеше да е феминистка декларация, ако беше така), но назрява колкото заради принудата на личните обстоятелства, толкова и заради духа на времето.
Борбата за себеотстояване поставя под въпрос личните клишета, набивани от поколения назад:
„носи грим – значи си го проси“
„усмихва му се – иска да се ожени за него“
„изразява мнение – много й знае устата“
„чете книги – ще си повреди мозъка“
И така до безкрай. И до днес.
„Вместо таблици и неправилни глаголи трябваше да ни преподават как да казваме „не“, че жените се научават да казват „да“ още с раждането си.“
„Трябва да си помагаме – жени сме – всяка си има нещо счупено.“
„Историята на една жена е история на всички жени.“