Има и такива книги. Като рецепта за многообещаващо ястие, чието приготвяне предвкусваш с наслада. Виждаш съставките и знаеш, че няма начин да не стане вкусно. Само където забравяш подправките и соса и от обещание за пир на сетивата, получаваш безвкусна каша.
„Продавачът“ за мен се оказа кашата, която трябваше да си изсърбам след като се бях надъхала с обещания предвид обявените съставки – Виена през 30те, заплахата за Аншлус от нацистка Германия, обикновено момче, което застава на пътя на видна историческа личност, в случая августейшият професор Зигмунд Фройд.
Всичко това звучеше чудесно и вече доста напред в съдържанието на книжката продължавах да смятам, че нещо значително ми убягва. Сега знам какво е – убягваше ми емоцията и силата на внушението. Бяха забравили подправките към ястие, което имаше потенциал да ми стане любимо.
След тази мрачна интродукция, не искам да оставям впечатлението, че „Продавачът“ е лоша книга. Лошите книги също могат да изтръгнат емоции, макар и негативни. Тази книга не е нито лоша, нито добра. И това също е проблем. Четенето й за мен беше преживяване под анестезия, с притъпени сетива и безразличие. Никакви върхове и спадове, никакви изкачвания в емоционалния регистър, а още по-малко кулминация. След като затворих последната страница, бях убедена, че нямам пулс. После отново обърнах на предната корица, трогателно изобразяваща доктор Фройд и младия Франц, разговарящи на една пейка, и която е пълна с обещания за вълнуващата история, която поне за мен не се състоя.
Вярна на везнишкия си стремеж за балансирана гледна точка обаче, по-долу ще опиша нещата, които все пак ми харесаха в „Продавачът“.
Първо чаровно обстоятелство – не всеки ден ангажират за главен герой в книга продавач на вестници (и цигари). Като малка си мислех, че това е най-хубавата работа на света (и все още го мисля) – обожавах периодичната преса, четях ненаситно вестници и списания и много, страшно много завиждах на дамите и господата, които ги п(р)одаваха от дъното на вестникарските будки. Сигурно е страхотно да можеш по цял ден имаш достъп до актуалните световни събития, анализи, илюстрации, карикатури и всички други прелестни вестникарски атрибути, а работният ти ден да ухае на мастило и хартия.
В „Продавачът“ можах да усетя атмосферата на това какво е да си „от другата страна“, да подреждаш лавици с вестници и списания, да отваряш сутрин рано, да преметеш пода, да избършеш прах по дървените рафтове, да приветстваш любезно клиентите, да помниш предпочитанията на редовните от тях, и въобще да изпълняваш една толкова полезна и важна задача, която дори нашето съвременно автоматизирано и дигитализирано общество не избута в някой нафталинен ъгъл.
Будките за вестници са средоточие на кварталния живот, пресечна точка на най-различни, хубави и лоши, човешки проявления, както го показва и книгата. Между четирите стени на магазинчето, сред тревожните новини за Австрия и света, се случва съзряването на едно осемнайсетгодишно момче. И това е второто чаровно обстоятелство. Книга за порастването чрез катастрофалния личен опит, а по-късно и чрез катастрофалния исторически избор. Някъде между двете се ражда диалогът и странното приятелство между достопочтения и респектиращ Фройд, отломка от стара Австрия, и наивния Франц, който има съмнителния късмет да е свидетел на новите времена.
Може би тъкмо последните две обстоятелства повлияха на трите звездички, които дадох на книгата в Good Reads, тоест еквивалентът на „харесва ми“ (разбирай „средна работа“). Едно симпатично, макар и неизтръгващо дълбоки емоции четиво, един фрагмент от по-голямата картина, за която винаги ултимативният ми източник ще бъде Стефан Цвайг. Ако се колебаете дали да посегнете към „Продавача“ – направете го. Различните хора имат различни емоционални рецептори и не изключвам да съм абсолютно сама в мнението си за книгата. Както и при ястията – приятно пикантното за един е твърде люто за друг, а трети ядат безсолно.
И в това няма нищо лошо.