„Речи против Катилина“ е една от любимите ми книги на белгийската писателка Амели Нотомб. Ако не сте чували за нея, тя е ексцентрична малка дама с червено червило, която пише всяка година по един тъничък роман.
В книгите на Амели Нотомб откривам нещо, което не го намирам никъде другаде – един тъничък абсурд, който държи историята като въже за простиране – някъде по средата между земята и облаците, между реалното и онова, което граничи с него, но без да преминава границата. Ценя високо и интелигентния и малко зловещ хумор на Амели, който връща историята от неправдоподобното в орбитите на здравия разум. А, и друго важно – финалът никога не ме е разочаровал.
Но да се върна конкретно на „Речи против Катилина“.
Заглавието ме заинтригува и понеже познанията ми по древна история са доста оскъдни, кратка справка в Уикипедия показа, че въпросните речи са били произнесени от римския консул Марк Тулий Цицерон срещу сенатора Катилина и имат изобличаващ характер. Трябваше обаче да стигна до средата на романа (което е след около час, толкова е кратък), за да схвана историческата препратка.
В тази книжка изобличителят е пенсионираният учител по древногръцки и латински Емил, който се сблъсква с нов съсед – дебилен нахалник, посещаващ дома му всеки следобед по едно и също време. Неканеният гост е мъртва душа, който не може да артикулира нищо друго освен „да“ и „не“, тормози домакините си с безучастно и тъпо мълчание, и в крайна сметка подлудява Емил и неговата мила съпруга.
Смешното и драматичното в случая идва от неспособността на Емил за категорична реакция срещу натрапника. Крайно вежлив, спокоен и възпитан, той не разполага с инструмент за противодействие срещу влудяващите посещения на съседа. Сигурно вече се досещате за тънкото намигане към сходни житейски ситуации, в които кротки хора с добри маниери се оказват безсилни пред тормоза на грубияни и нахалници. Ситуации, които карат възпитаните хора да изглеждат мухльовци, а мъчителите им – алфа мъжкари. Лесно е. Грубостта умее да завзема територии и постига победи над яловата вежливост. И нашият герой Емил пада жертва на доброто си възпитание.
В един момент, защото все пак говорим за роман на Амели Нотомб, историята придобива зловещ оттенък, чашата на търпението прелива и изтерзаният Емил трябва да направи избор, да се заяви личностно, да прояви характер. Има една линия в междучовешките отношения, която, след като бъде премината, изяжда резервите от съчувствие, и ни дава основание да квалифицираме тормозения като доброволна жертва.
Речите на Емил към влудяващия съсед са последен цивилизационен опит за спасяване на личната неприкосновеност, който, уви, се оказва прекалено софистициран инструмент за противодействие. Нужни са крути мерки, и само от Емил зависи дали ще премине линията, която съседът му многократно е прескачал.
В типичния си стил, Амели Нотомб предлага колкото неочаквана, толкова и забавна развръзка, която ме удовлетвори напълно, имай предвид, че преживявах и състрадавах участта на милата възрастна двойка, инквизирана от съседа-наглец.
И вече си знам – ако някога се окажа в положението на пенсионирания учител, ерудираните речи не помагат.