Темата „футбол“ само на пръв поглед изглежда повърхностна. В действителност, тя е част от по-големите въпроси за намесата на политиката в занимания, които традиционно се причисляват към забавленията и свободното време на човека; към идеите за идентичност през колективната игра; спортсменството, разбирано не само в тесните рамки на футболния сблъсък.
Това, което й придава тежест в настоящата книга, е че е писана от историк – една много ерудирана и интересна личност, която имах удоволствието да ми бъде преподавател. Темата за световните шампиони по футбол, както подсказва подзаглавието, съдържа правилната доза от историята на 20-ти век, футболни факти, но не като елементарен разказ, а поднесени аналитично, и емоцията на един истински почитател и дълбок познавач на играта. Всъщност, тя е повод да си припомним накратко еволюцията на масовата култура през изминалия век, пречупена през политика, икономика и общество.
Изкушавам се да предположа, че „Световните шампиони“ би била интересна и на тези, които не са фанатично запалени по футбола, но имат умерен интерес и някакви базови разбирания за играта (като мен). Това е така, защото чисто футболните факти се смилат много лесно, а връзките между футбола и нефутболните фактори е ясна и добре изведена.
Не можем да не си зададем въпроса и доколко се преплитат футбол и политика, а книгата отговаря – твърде много. От Аншлуса, присъединил не само Австрия като територия, но и целия й футболен отбор, който, чест му прави, играе за Германия с видима неохота, до перфидни форми на колаборационизъм между латиноамериканските футболисти и десните диктатури в техните страни – политиката не може да стои настрана от футбола, защото той е твърде популярен, твърде представителен за самочувствието на една нация и твърде важен за изграждането и поддържането на нейната идентичност.
Наблюдават се и някои циклични зависимости – обикновено края на един авторитарен режим и прехода към демокрация се отразява положително на съответния национален отбор (Южна Африка след падането на Апартейда), докато размириците и насилието подкопават духа на играчите (унгарците след разгрома на Революцията през 1956 г., чехословашкият отбор след Пражката пролет). Интересно е да си припомним как днешни футболни джуджета са били всъщност истински страшилища навремето – отборите на Полша и Унгария са се утвърдили като велики сили много преди Холандия и Франция, например.
От своя страна, организирането на световните първенства се превръща в истинска мисия, особено за насилнически режими, които търсят външна легитимност и промотиране на идеологическо превъзходство.
В по-ново време мултикултурализмът във футбола предизвиква злобните нападки на крайнодесни партии, на които им се привижда загуба на „националното“ от присъствието на играчи с различен цвят на кожата и етнически произход. Напук на расистките нелепици, точно това отваряне към света след една законодателна промяна за гражданството в Германия води до големия успех на Бундестима от 2014 г. Въобще, случаят с германците е твърде интересен и еволюцията им във футболно отношение има много допирателни с политическото развитие на страната през 20 век. Все още разтърсени от наследството на миналото, реакциите на феновете в Германия след финала бяха повече от скромни – национализмът е плах и обран дори във футбола.