Мрачен, по-мрачен, най-мрачен, Уелбек. Любимият ми мизантроп се завръща с новия си роман „Серотонин“, с който, парадоксално с оглед природата на Уелбековото писане, прекарах много щастливи часове.
Щастие е дори когато четеш мрачен роман, написан дяволски добре. Роман, който интелектуално се заиграва с всичко, което не е наред със света в момента. Отчуждението, липсата на смисъл, загубата на професионален интерес – „децата“ на серотониновия дефицит.
Ако вече сте се сблъсквали с други книги на Уелбек, и тук няма да ви изненадат прямотата на стила, циничния език, поп-културните, исторически, научни и социологически препратки, с които изобилства текста. Плюс брилянтните и дълбоки анализи на проблематични явления, които тормозят днешните човеци. Уелбек не се притеснява да експлоатира теми от сексуалния спектър – (им)потентността, една или друга перверзия, скритите желания, сексуалното неудовлетворение. ( Макар, че в „Серотонин“ сексуалното присъства най-вече като спомени на главния герой, понастоящем на силни антидепресанти и съответно с умиращо либидо).
Причина да заобичам веднага романа е личното ми сходство с професионалните занимания на Флоран-Клод – служител във френското Министерство на земеделието, и то с компетенции по така наречените „европейски теми“. Фрустрациите (на героя) са неизбежни. Проницателен и чувствителен, той е напълно убеден в безсмислеността на работата си, в нейната относителна вредност за състоянието на земеделието във Франция. Преминал е през доволно количество афери и провалени връзки, една от които остава в ума му и натрапчиво не му позволява да продължи напред. На 46 години, в нелошо финансово състояние, героят на Уелбек решава „да зареже всичко“ и да изчезне от света, или поне от официално-деловия-социален свят, в който е имал някакво, макар и периферно, присъствие.
Какво става оттук нататък? Ами, честно казано няма значение. Наистина. Скитанията на Флоран, сами по себе си интересни, са на втори план. Започва по-вълнуващото (винаги) пътуване в изтерзаната душа на героя. Безпощадна, иронична, прецизна авторефлексия, в която нито един провал и нито един срамен и мъчителен детайл не е спестен. Героят е съвършено, напълно, необратимо изгубен за света и за нормалността в него. Неговата човешка и екзистенциална самота не оставя никакви надежди. Но дали това е лоша новина за него самия или за света?
И нещо, заради което особено ценя Уелбек – плавното редуване на лични размисли с по-мащабни прозрения, изплакани от един голям ум. Ерудицията на френския enfant terrible е толкова покъртително всеобхватна, че във всяка своя книга Уелбек създава солидното впечатление, че е тесен специалист с академични познания по дадена тема. Така беше и с физиката в „Елементарните частици“, така е и сега с антидепресантите в „Серотонин“. Без да интелектуалничи арогантно, без да е натрапчив и елитарен, след книгите на Уелбек човек се чувства една идея по-малко невеж. Обогатен емоционално и интелектуално.
Каквото и да си мислите за състоянието на света в момента, стига съвсем да не сте безразлични, и независимо дали сте умерен оптимист (възторжени песимисти не познавам) или сте отчаяни от това, накъде отива човешката цивилизация, „Серотонин“ може да е вашият литературен ключ към разбирането на съвременните дефицити, включително и тези на серотонин.