Прекрасна, тъжна, сладко-горчива история с красив финал.
Любимата Ирландия, нейният капризен климат и особени, но интересни хора. Страна на дългогодишни размирици, борба за независимост, граждански междуособици, религиозни противоречия и строг, задушаващ католицизъм.
Роузан е всепризнатата красавица в малкото градче Слайгоу. Това са двайсетте години на двадесети век – Ирландия е отскоро независима държава, но не след дълго избухва Гражданската война. Бащата на Роузан е въвлечен от „грешната“ страна на конфликта, на всичкото отгоре и с грешно вероизповедание, и това обръща и нейната съдба.
Години по-късно тя е стогодишната обитателка на приют за душевно болни, а лекуващият я психиатър доктор Грийн трябва да установи причините за нейното затваряне и реалния й психически статус. В „онези времена“ затварянето на душевно здрави хора в приюти не е било рядкост. Близки и роднини, водени от омраза или чист интерес са се отървавали по този начин от нежеланото присъствие на някой член на фамилията. Роузън се оказва това нежелано присъствие, от което семейството на съпруга й, ревностни католици, побързва да се освободи.
И тъй като говорим за Ирландия все пак, в безспорно трагичната участ на младата жена има и религиозна нишка. Това е вездесъщият свещеник отец Гонт, който от позицията си на носител на върховния морал раздава присъди с лекота и решава кой да бъде изключен от общността и кой да остане в нея.
От съвременна гледна точка съдбата на Роузан звучи немислима днес. Почти всичко от нейната история се е случило заради времето, каквото е било тогава – с гражданските конфликти и религиозната скованост, в една доста по-различна Ирландия.
Като типичен съвременен читател обаче, нямаше как да не се гневя на потресаващата несправедливост, която застига младата жена, само защото е застанала на пътя на ревностни „праведници“. Абсурдната й съдба, дело на роднинска омраза и изкривени разбирания за морал, изглежда толкова предотвратима спрямо днешните ни разбирания. Жизнен и красив човек, който прекарва по-голямата част от живота си зад стените на лудницата – малко неща могат да са по-зловещи от това.
И ако въобще има нещо положително, то е в осмислянето на личната история, в преработването на травматичния спомен и чистото, абсолютно вглъбяване, което носи и душевен мир. Състояние, което едва ли би могло да бъде постигнато там, в града, сред „нормалните“ с техните игри на власт и безкрайните им борби за надмощие в крехката нова държава. Дори и след десетилетия в приюта, Роузан запазва своята жизненост, остроумие и способност да състрадава. Едно прекършено, но непокътнато човешко същество.
„Тайното писание“ е една от най-покъртващите книги, които някога съм чела и не мисля, че скоро ще я забравя. Написана е поетично, интензивно, с неизменната меланхолична атмосфера на ирландския пейзаж. Тази история е толкова ирландска в същността си, че не си представям как би могла да се случи на друго място (и време). Финалът е с лек туист, Бари отвежда читателя не точно там, където е очаквал да бъде отведен, но този завой не ограбва от историята, а именно тя е важната. Осмислянето на миналото е факт, покоят е намерен, раните са затворени, стореното зло е простено. И щом това е така, останалото няма никакво значение.