“Неизбежно беше да се намразят. Те се бяха обичали като животни.”
Емил Зола в моето съзнание е най-вече общественикът с активна позиция по аферата “Драйфус” и станалата класическа статия “Аз обвинявам”. Като писател го откривам едва сега с романа, който го прави популярен – “Терез Ракен” (1867 г.).
От времето на трубадурите и странстващите рицари до латино сериалите, популярната култура ни натрапва силните страсти като мерило за истинска любов. Страстта, която запалва любовни фойеверки, къса ризи и подкосява колена е същата тази страст, зад която стоят гръмогласните разправии, трошенето на порцелан и убийствата в състояние на афект.
Това е роман за тъмните и първични чувства – между окованата в безжизнен брак невротичка Терез и нейният по животински страстен beau Лоран. Свързани първоначално от безумно сексуално привличане, а после и от отвратително престъпление, страстта на двамата прелюбодейци се трансформира в ужасяващи с интензитета си емоционални изблици, халюцинации и кошмари.
Отне ми известно време да навляза в света на книгата (макар че е кратка) и да си припомня описателния стил, типичен за френските класици. В стремежа си да изследва, анализира и опише емоционалните трансформации на героите си, Зола неколкократно пресича линиите на литературата и отива в психоанализата. Авторовият глас често изглежда като откъснат от основния разказ – сякаш действието замира на “стоп кадър” и се включва дикторът с подробен разбор на психоклимата. Сякаш Зола е правил собствено психоаналитично проучване, в което героите и историята са само за илюстрация на една по-широка идея за човешката природа, която Зола очевидно е поддържал – за промяната на темперамента под влияние на външните обстоятелства.
Изследването на моралната тиня и нищо освен нея винаги ме е карало да се чувствам неудобно като читател. Изстъпленията на Терез и Лоран ми напомниха на онези трагични филми от нямото кино, в които актьорите застиват от ужас с изцъклени очи и зинала уста, свличат се на земята и се тръшкат като обезумели.
Останалите второстепенни персонажи също са представени в антипатична светлина, дотам, че и злодеи, и жертви са еднакво неприятни. Досега не бях чела книга, в която всеки от героите да е движен най-вече от пресметливост и егоизъм, без непременно да бъде “лош” човек. И това не е добра новина, защото и в лошотията се случва да има цвят, а тук имаме дребни души, хванали се за най-тънките сламки на човешкото благоприличие, за някаква имитация на щастие и евтин, лицемерен театър.
От това, което съм чувала за други книги на Зола, “Терез Ракен” едва ли е представителна за творчеството му, освен ако не броим натуралистичния стил, в който писателят си е избрал да твори. И дано да е така, защото Зола определено ще се чете.