Преди да прочета тази книга, бях наясно само с едно: аз съм емоционално невъзприемчива към народни предания и легенди. Взех си дозата в училище и претръпнах. И за съжаление, „Щъркелите и планината“ не промени това положение.
Ако търсите легендарност, в „Щъркелите“ я има и още как. Действието непрекъснато се разсича от разкази за славянските богове Перун и Леда, за историята на нестинарите, исторически предания за османския период, както и ретроспекции към близкото минало. Половината от тях ми се сториха самоцелни, невнасящи никаква добавена стойност в главната сюжетна линия, и ме разсейваха от основния текст.
И така, четох в състояние на будна кома чак до последните стотина страници, когато разказът препусна към развръзка. Това е и най-интензивната откъм емоции част. Отношенията дядо-внуче предадени с реалистична болезненост. Тайните – най-сетне напълно разкрити. Отдъхнах си, когато затворих последната страница и сложих точка на тази едноседмична агония, каквото беше четенето на „Щъркелите“.
Съзнавам, че предварителните ми нагласи, които споменах в началото, повлияха значително в крайната ми оценка за тази книга. Читателите с афинитет към предания и легенди ще мислят различно от мен. „Щъркелите“ безспорно е написана на красив и образен език, а героите от заглавието – щъркелите в село Клисура, са описани толкова симпатично и трогателно, че е невъзможно да видите след това щъркел със същите очи като преди.
И все пак, не можех да избегна усещането, че това е книга, яхнала модната вълна да се описват къде автентични, къде авторски измислени, стари и прастари легендарни сюжети, които се преплитат със съвременна носталгична нишка по изгубеното българско село, дивотата и простия бит, незасегнат от съвременната градска култура. Сякаш колкото по-дигитални ставаме, толкова повече нараства потребността ни да се обърнем към селските ни корени и оттам да черпим нещо, което безвъзвратно сме изгубили в щурма ни към града.
Което обяснява голямата популярност на подобна литература в последните години, от която обаче намирисва на фалшива идеализация на българското село. Всички сме чели поне една „носталгична“ книжка с герои, които са изкуствено състарени, внушавайки, че са на по 200 години, битът им не е мръднал от края на 19 век насам, а ако модерното градско внуче (което е дошло на село заради тайна от миналото) запита някой старец за нещо тривиално, последният мълчи многозначително, примлясква и започва да разказва петстотингодишна легенда.
Затварям емоционалната скоба, случаят с „Щъркелите“ не е толкова краен. Пенков не е примитивен литератор, дори бих чела и други неща от него, стига да не са на народно-селско-легендарна тематика.
Макар че книгата не ми допадна особено, съзнавам, че понякога е добре да четем неща, които не са наш тип литература, ей така, с цел дразнене на сетивата. Малка интелектуална провокация за литературното ни небце, което е свикнало да вкусва все едно и също. След което с прясно наточени рецептори да се върнем към любимите ни ястия, за да оценим по-добре вкуса им.