„Би било доста потискащо, ако всяко поколение е копие на предишното – светът не би вървял напред.“
Още като бях дете слушах баща ми (убеден феминист) да говори с възхищение за Голда Меир и Индира Ганди. Интервютата на Ориана Фалачи с тези две възхитителни жени само затвърдиха онези първи далечни впечатления. Ако някой иска да си обясни същността на феминизма, пречупена през тези две личности, които впрочем не се афишират като феминистки, може да прочете интервютата с тях, ще му бъдат достатъчни. Няма скриване зад нищо неозначаващи лозунги, няма омраза към мъжете, отвращение към възпроизводството и скъпи тениски с надписи „girl power”. За сметка на това има здравомислие, страховит труд, осъзнатост, каквито се срещат при хора, които съдбата е забравила да погали с перце. Велики са, не защото са перфектни, а защото вършат признанието си със страст, размах и без да се оплакват.
Сборникът ми хареса от край до край. Ориана Фалачи, разбира се, е каквато се очаква да бъде, остър камък, който понякога трудно задвижва мелницата на разговора или обратното, ускорява (само)признанията. Въпросите й умишлено стигат до крайност, изправяйки събеседницата до стената, оставяйки усещането, че дълбаят в името на някаква много лична за журналистката истина. Непрекъснато се правят паралели с предишното поколение жени, чийто активни години са преминали под знака на Втората световна война. Напук на общоприетото схващане, те не са били по-малко освободени от феминистките бейбибумърки от 60-те, но явно каноните на външното благоприличие са им налагали дискретност по някои въпроси. Фалачи, малко ненужно според мен, извежда пред скоби този поколенчески сблъсък – 60-те са рожба на 40-те; Туиги и Бъркин нямаше да са възможни без Лина Мерлин и Шанел. Всичко е много закономерно, включително при феминизма. Като стана дума за Шанел…тя май единствена успява да озапти устрема на Фалачи и да поведе еднолично посоката на разговора. Прехвърлила седемдесетте, абсолютно фамозна и непоносима, Шанел се завръща, защото е винаги релевантна и винаги дразнеща. Ние всички много й дължим.
Интервютата от средата на миналия век показват колко много са се променили нещата за жените – социално, икономически, юридически и като ментални нагласи. И в същото време как почти нищо не се е променило по отношение на дилемата „кариера-личен живот“. Биологията е трудна за надхитряне, а стереотипите не се преодоляват с нарочни квоти и професионалната смърт вследствие на модерния лов на вещици.
В същото време, в страна, в която се води измислена кампания срещу „джендър идеологията“ (нейните автори знаят ли какво означава „джендър“?), а законът срещу домашното насилие е бойкотиран от защитниците на така нареченото „традиционно християнско семейство“, ни трябва някой като Ориана Фалачи, който би разпердушинил лъжите, маскирани като „алтернативни гледни точки“. Уви, няма да стане, защото, както и при феминизма, за добрата журналистика също е нужна приемственост.