„Всеки ден изпитвам страх да разгърна вестника.“
Португалия, Испания, Ейре, Швейцария и Швеция – броят се на пръстите държавите в Европа, които не воюват през Втората световна война. Въпросът за така наречения неутралитет може да е силно проблемен от морална гледна точка, осъзнаваме го с цялата му острота и сега. Историята на Швеция от този период е доказателство, че абсолютен неутралитет не съществува. Страната се кандилка в една или друга посока, макар че не участва пряко във военни действия – през нейната територия преминават германски войски (уж в отпуск) от и до Норвегия, износът за Германия не е спирал. От друга страна, шведите активно подпомагат нападнатата от Съветския съюз Финландия с материална помощ и приютяват на своя територия десетки хиляди бежанци, включително и евреи. Въпреки това, нейните три скандинавски сестри – окупираните Норвегия и Дания и воюващата Финландия, дълго време я гледат накриво. Тази морална дилема докарва на Линдгрен многобройни терзания, както личи от дневника.
Астрид Линдгрен води своя военновременен дневник, който я представя в много различна светлина от тази, която човек би очаквал от секретарка в юридическа кантора, добра домакиня от средната класа и майка на две деца. В него бъдещата писателка демонстрира задълбочени познания по история и висока политическа култура. Изпитва ненавист към двете воюващи диктатури и огромна жал към техните народи, които търпят лишения и нещастия заради обезумелите им водачи. Чете много, сред заглавията са и познатите ни „На западния фронт нищо ново“ и „Обичай ближния си“ на Ремарк и „Светът от вчера“ на Стефан Цвайг – книги, които й помагат да си обясни случващото се.
Характерно за трудни времена (макар че в Швеция, както отбелязва тя, си живеят царски) дневникът се фокусира върху храната – на трапезата на семейството не липсва нищо, и въпреки това, Линдгрен живее с опасения, че това изобилие няма да трае вечно. За нея е ненормална ситуацията, в която цяла Европа гладува, а в Швеция се живее толкова сносно.
Ходът на войната е познат на всички, в този смисъл, дневникът не съдържа почти нищо ново, но въпреки това нямах представа точно колко тежко е било положението в Норвегия, усложнено още повече от предателството на местния нацист Квислинг. Новото идва от един малко познат факт от живота на писателката – малко след избухването на войната, тя започва работа в отдела по цензура, който й дава възможност да чете входящата и изходяща кореспонденция и по този начин да се запознае с действителното положение в окупираните и воюващи страни, включително за концентрационните лагери.
А един изкълчен крак в края на войната води до първия ръкопис на „Пипи дългото чорапче“ – точно така, свръхсилната и независима Пипи е дете на войната. Подарък от Астрид за всички деца, които имат нужда от закрила, пък макар и от литературен герой.
„Нека се надяваме, че един ден ще чуем внуците си да казват: „Бомбоубежище – що е то?“
„Ако да си щастлив е равнозначно с това да живееш добре, то аз все още съм „щастлива“. Но щастието не е толкова просто нещо. Поне научих едно – ако искаш да си щастлив, усещането за това трябва да произтича от теб самия, а не от друг човек.“