Антъни и Кейт Фарант са близнаци, които след дълга раздяла се събират в Стокхолм, където Кейт е секретарка и любовница на един от най-богатите хора в света – Ерик Крог. Притеснен за личната си безопасност, милиардерът наема Антъни за свой бодигард. Заформя се троен психологически възел с известно сексуално напрежение, в което Греъм Грийн избистря три типажа от 30-те години на 20 век.
Антъни – скитащ авантюрист, повръхностен и безобиден измамник на дребно, хиперболизиращ нехранимайко, страшно привлекателен за определен тип жени. Романът през цялото време акцентира върху непригодността му да бъде уседнал и порядъчен човек, като разбира се, уловката се оказва другаде – у вече уседналите.
Ерик Крог – социопат, вероятно по рождение, социално и емоционално скован, съвсем леко будещ съчувствие заради неумението (непособността?) да общува, като във втората половина на романа губи и това предимство за читателя. Очаквано, светът на Крог е леден, стерилен и крайно безинтересен, а тези, които доброволно са част от него умеят да изчисляват съотношението “полза-риск”.
С което преминаваме към Кейт. Близначката, другото “аз”, тази, която отива до край. Психологически най-смущаващият персонаж, от тези, които винаги изиграват добре картите си и които са достатъчно умни, за да не разкрият, че са явни победители. Не искате да са ви приятели.
Останалите герои са несретни английски емигранти, отвеяни дипломати със синекурна роля, или еснафи-екскурзианти, с които Антъни запълва носталгията си по майка-Англия.
След всичко по-горе просто не знам какво да мисля за тази книга. Не мога да кажа, че ми хареса, но не и неприятна за четене. Донякъде това, че Грийн е избрал за място на действието Стокхолм, град, който страшно обичам, а и добре го е описал, спасява нещата в моите очи (много съм чувствителна към географската локация в книгите). Героите също имат потенциал, който надхвърля представянето им в книгата. Хаотичните диалози и ретроспективните недомлъвки, които забелязвам и в други книги на Грийн, и особено “Краят на аферата”, ме дразнят, защото не разбирам накъде ме водят като читател. Недоизказаност има и в постоянните намеци за кръвосмешение между Антъни и Кейт, но по-добре, че авторът не беше задълбал в тази посока. А, д,а и двама от героите са отявлени мизогинисти.
Бих определила “Англия ме сътвори” като извънбрачното дете на “Нежна е нощта” (но без нейната сантименталност) и “Упадък и падение” (но без снобизма). Май ще се върна към шпионските романи на Грийн.