“По-скоро създатели, отколкото мислители, по-скоро писатели, отколкото художници, градинари, но не и готвачи.”
Те са комично сковани в личния си живот, но имат ненадминато гъвкава интелектуална традиция. Силно привързани са към традициите и установения ред, но най-важните революции – в музиката и парламентаризма, тръгват от тях. Владеят изкуството на малкия разговор, но презират патоса на крайните идеологии. Облъхнати са от песимизъм и меланхолия в ежедневието си, но в критични моменти са куражлии за пример – да си спомним раздавачите на вестници и мляко, които се препъват сред руините по време на блица. Скучни и ексцентрични едновременно. Правят най-добрите мини сериали, най-готината поп музика, най-забавната мода и най-вкусния ейл. В същото време едва ли има хора, които да се хранят по-зле от тях, които живеят в апартаменти с изолация като на къщичката от “Трите прасенца” и които си изпиват седмичната надница в пъба.
Те са противоречиви, леко смахнати и някои от нас много ги харесват, дори когато не ги проумяват съвсем. Парадоксите им отиват – англичанинът смята, че е по-добър от останалите, без да си даде труда да ги познава. Смята че страната е заотивала по дяволите поне от два века насам. Космополити и пътешественици, пълни с предразсъдъци към другите народи, а към французите – и с малко животворна омраза.
Островът е тяхното спасение. Може би никоя друга европейска страна не дължи толкова много на географията си. Докато континенталните европейци се избиват, прекроявайки граници и жертвайки няколко поколения млади мъже, английската психика (и политика) е оформена от островния релеф – по море всичко е еднакво близо и еднакво далеч.
Въпреки че типичният англичанин от книгата на Паксмън – вечно смутеният и безукорно възпитан джентълмен, който търси утеха от вулгарната столица в пасторалния си дом в провинцията, е еволюирал в противоречиви посоки, леко размит и страдащ от криза на идентичността (като повечето съвременни европейци, впрочем), този архетипен образ доминира както в представите на не-англичаните, така и в културната продукция. Мистър Дарси винаги е за предпочитане пред футболния хулиган или банкера от Ситито.
Тази книга е страхотно удоволствие и истински подарък за англофилите! Не е лесна работа да обясниш един народ, без да изпадаш в нелепи генерализации, и което е още по-трудно – от позицията на “вътрешен човек”, който не разполага с предимството на дистанцията. Паксмън е постигнал максималното. За разлика от “Политическото животно” – безкрайна скука, която зарязах без угризения по средата, “Англичаните” е успешен проект, който ще продължа да допълвам с лични впечатления на терен.