“Сякаш две съвсем отделни нации са във война”
Война между хора или идеологии?
Причините за Гражданската война в Испания са толкова сложни, колкото и проследяването на нейния тригодишен ход. Затова Антъни Бийвър тръгва отдалече – тя (или по-скоро единият лагер) черпи идеологическата си обосновка от кралете Исабела и Фернандо и тяхната Реконкиста, минава през триумфа на католицизма и изграждането на Империята, либералните вълнения от 19 век и мътната международната обстановка след Първата световна война.
За да стигнем до Испания от 30-те години на 20 век – силно фрагментирана, бедна страна, с многобройни враждуващи помежду си групи. Докато в други “размирни” държави от периода – СССР, Италия, Германия – противопоставянето е предимно бинарно (демократи/умерени социалисти срещу фашисти/комунисти), в Испания се намесват и ултракатолическият монархизъм и анархосиндикализмът. Щипка национален колорит – латинска страст, безумие и дързост, и се получава амалгама, която прави събитията не само по-интересни за външния наблюдател, но и много по-кървави.
Бийвър проследява в дълбочина настроенията в лагерите на националистите и републиканците, както и вътрешните противоборства и борби за контрол, особено при последните. Докато Франсиско Фанко се утвърждава като едноличен лидер на бунта в сравнително ранен етап от войната, републиканците така и не успяват да постигнат точка на равновесие и сплотяващо лидерство. Голяма, ако не и съдбовна, роля изиграват държавите-помагачи, които са прикрепили войски, оръжие, експерти към съответния идеологически приятел – Италия на Мусолини и Германия на Хитлер към националистите и СССР на Сталин за републиканците. Разбира се, диктаторите не предлагат услугите си безвъзмездно и следвоенна Испания ще разбере това добре.
Севиля, Малага, Барселона, Мадрид, Билбао – безкрайно приятните асоциации, които тези градове будят у всеки, присъстват в книгата като терен на свирепи батални сцени, разруха и покруса. Войната е винаги и навсякъде срив на хуманността, но в една слънчева и лъчезарна страна тя има още по-ужасяващо лице, изживява се по-болезнено от читателя.
В светлината на всичко това не е изненада изводът, който се налага – нито един от двата лагера не притежава монопол върху раздаването на морални присъди, нито един от тях не успява да оправдае и освети каузата, за която се бори. Може би защото някои каузи са отживелица, а други се налагат с типичния инструмент на епохата – принуда и насилие.
Книгата на Антъни Бийвър е поредната негова, която ме потапя напълно в атмосферата на дадено историческо събитие. Всичко е разглобено до най-малката съставна част, до последния детайл. Не липсват и така необходимите изводи и обобщения, а финалът е особено силен. За разлика от “Сталинград” и “Падането на Берлин” обаче, тук Бийвър ми се стори малко повече от нужното подробен. Вероятно самият характер на събитията не му е оставил избор – действащите играчи и групировки са многобройни, с твърде разностранна мотивация и преплетени интереси. Въпреки това, усилието, което тази обемна книга изисква от читателя, не е напразно – не се сещам за друга издадена у нас книга, която да третира темата толкова цялостно и самостоятелно.