„Бразилия. Страна на бъдещето“ от Стефан Цвайг

“Морето е свободно за къпане, красотата е безплатна за всеки поглед, стоките от първа необходимост са евтини, а хората – дружелюбни; неизчерпаеми са малките всекидневни изненади, които ви карат да се чувствате щастлив, без сам да знаете защо. Тук из въздуха се носи нещо, което ви размеква и разнежва, кара ви да не се бунтувате, да сте по-спокоен.”

Цвайг пише любовното си обяснение към Бразилия през 1941 г. Само година по-късно той и съпругата му Лоте са намерени мъртви в Петрополис. Жизнерадостният тон на книгата едва ли е подсказвал предстоящата трагична развръзка – по всичко е личало, че писателят най-сетне е намерил своето слънчево убежище, своя тих пристан от бушуващата война в Европа. Затова и “Бразилия. Страна на бъдещето” се чете колкото с удоволствие, толкова и с горчивина от запознатите с тези факти.

“Бразилия” е нагледен пример, че Цвайг е умеел да пише завладяващо не само за хора (“Магелан”, “Фройд”, “Мария Стюарт”), но и за места. Всъщност, няма голяма разлика между двете, защото неговата Бразилия е одухотворена, жива и вълнуваща – страната отпреди клишетата за карнавалната екзотика и масовия туризъм. Отправните точки са разностранни – история, политика, икономика, култура, ландшафт и дори социална антропология са градивните елементи на книгата, споени от типичния облагородяващ живец на Цвайг.

Историята й се оказва по-интересна от очакваното – от времето на португалските завоевания и голямата мисия на йезуитите, по-слабите холандски и френски влияния, външно наложената й, но спасителна за нея роля на второстепенна колония, късното премахване на робството и политическата й независимост от португалската корона през 1822 г. – всичко това протича без особени политически сътресения и при забележителна липса на кланета и граждански войни. Икономиката й сякаш е предпоставена даденост – суровинно-ориентирана към кафето, какаото и тютюна. Най-ценното за една страна обаче – човешкият капитал, е забележително мирна амалгама от местни, колонисти и по-късни преселници, които си съжителстват удивително добре в Новия свят – много рядък случай в колониалната и най-вече постколониалната реалност на света.

По богатството на описанията, дълбочината в проучването и поднасянето на историческите факти, и разбира се – литературни достойнства, книгата е на светлинни години от съвременните опити за описание на пребивавания в чужди страни от типа “Една година в…”. Дори времевата дистанция в книгата на Цвайг не може да се разглежда като недостатък спрямо днешния експатския конвейер, защото след прочитането й читателят или непременно ще поиска да посети Бразилия и да направи лична съпоставка, или поне ще остане с приятното и стоплящо чувство, че там някъде, преди 80 години, най-лошите години за Европа, е имало една страна на миролюбиви, деликатни и приветливи хора, с райска природа и семпъл начин на живот, където отрови като расови предразсъдъци и класова омраза не са били житейска реалност и практика.