Спомням си, че първият път, когато я прочетох, хубавичко се посмях, или както би казал протагонистът „Голем, смех, братче!“. Сега, при втория прочит, се уплаших. Сигурно защото в момента, повече откогато и да било, България прилича на онази отпреди точно сто години с дълбоките политически разломи, с бруталното насилие от страна на държавата в лицето на Обществена безопасност, с македонските харамии, изпълняващи мокри поръчки, с комунистическите атентати и убийства посред бял ден. Както и сега, така и тогава, не сме сами и уникални в тези явления, но на малка и обезкървена територия зверствата и произволът отеква особено силно. Толкова със следвоенната романтика…
Да, нещо жестоко се обърква в страната след Първата световна война, особено след преварата на военните срещу Стамболийски през 1923 г. Оттам насетне ескалацията на насилието е спираловидна – държавно узаконен терор, комунистическо въстание, още терор, атентата срещу „Света Неделя“…И в тази бабаитска атмосфера, когато всеки, воден от някоя от идеологиите на времето, се е озъбил на останалите, в тази неофициално обявена гражданска война, един човек става безкрайно симпатичен с това, че не е…фанатик! И цялата книга всъщност е поток на съзнанието на този човек, един ден от неговия живот, в който той си припомня всички знакови моменти в България след войната, безброй по-дребни събития и личности, дори от втория и третия ешелон на политиката, икономиката и културата.
Да си шофьор на омнибус до най-модният курорт тогава, Чамкория, предполага срещи и контакти с всякакви хора и някак си така, уж без да го желае, но всъщност воден къде от любопитство, къде от външно стечение на обстоятелствата, Славе Желязков присъства или се замесва в много от страшните събития тогава.
Книгата е пребогата. Милен Русков е изринал цялата епоха не само откъм големите събития, но и малките случки, вкусните детайли – дори е проучил какво е било времето на определени важни дати, споменава изпълнители на шлагери, царски адютанти, характерни анекдоти, обяви във вестници, дребни предприемачи, знакови кръчми и магазини (ах, обиколката по централните столични магазини е един от любимите ми моменти в книгата!). Цялата България от двайсетте години е в тази книга. С това „малко“ и „голямо“, което Русков е преплел виртуозно в книгата, става ясно колко зависим и уязвим е обикновеният човек от злите стихии на епохата, как няма къде да се скрие, не може, дори да иска, да остане на завет, докато отмине бурята…
Получила се е наистина знаменита книга, разкошна, плътна, истинска. Бих я прочела и трети път по-нататък.
„Все некак можеш да се разбереш с хората, ако става дума просто за пари и търговия. Обаче намесят ли се идеи и благородни принципи, хората почват да правят страшни лудости…Който е меркантилен, не е луд.“
„А аз желаем просто цивилен живот. Без много идеали. Цивиляга да го давам! Беден, но свободен. Да не ме е страх. В любезен свет желаем да живеем, сред любезни хора да се движим – „Мерси боку“, това-онва!“
„Каквото и да става, животът си върви. Чак има нещо плашещо в това. Нещо малко налудно има. Едните ги бесят, а другите се женят. Па си викаш: как може животът да е толко безчувствен? Как може дотолко да не държи сметка за всички страдащи? Не, той си знае неговото и продължава.“
„Мразим фанатици, братче! Не че точно ги мразим, но некакси ме дразнят. Като коне с капаци са, тесни души носят. Те и на тебе че ти видят сметката по същите такива принципни съображения. Или по други. Но винаги принципни.“
„Изобщо народът се състои от хора, които с лекота могат да ти обяснят целия свет. Да се чудиш тогава защо са на това дередже.“