„Сега сме като всички.“
Разбира се, първите асоциации, които заглавието натрапва на изтормозената от карантината читателска публика, са за сегашните времена на здравна криза и пандемия.
И това е абсолютно акуратна асоциация. През 40-те години на миналия век в алжирския град Оран (тогава все още френска колония) избухва епидемия от чума. Следва проникновено разгръщане на фазите, познати ни и от днешната пандемия – отрицание, пренебрежение, страх, истерия и параноя. Градът е затворен, връзките му с останалия свят, включително по море, са прекъснати. Болницата се пълни с агонизиращи, отварят се допълнителни болнични пунктове в училищата, мнозина се оказват разделени от близките си и открито недоволстват.
Болестта, в началото възприемана като под формата на неясна абстракция, скоро придобива осезаеми контури. Познато, нали?
Всичко това е толкова зашеметяващо със своята актуалност, сякаш сам Камю е наш съвременник и хроникьор на кризата с корона вируса. Откъде е могъл да знае, че именно това се случва при масова заразна болест – освен чисто здравните последици, и тежък психологически климат на масово безсилие и безпомощност? Твърди се, че Камю е използвал материали за епидемията от холера в същия град, сполетяла населението в средата на 19 век. А и в действителност, не го е и подминала бубонната чума няколко века преди това.
Има и интерпретации, че цялата творба е алегория на нацистката окупация, „кафявата чума“, както уместно е наричан националсоциализмът.
„Чумата“ е тежка, философска, умозрителна творба. След като прочетох „Чужденецът“ от същия автор, не съм се и надявала на нещо кой знае колко жизнерадостно. „Чумата“ не му отстъпва, но с допълнителен задушлив пласт от масова безнадеждност. Силата на Камю е в пресъздаването на отровната атмосфера, почти физически осезаема, която захлупва хората на Оран, в постепенната градация на болестта, безмилостното й шествие и нелогичните жертви. Размислите му за смисъла на човешкото страдание и спасение, за дълга и куража могат да бъдат извадени и анализирани като произведение сами по себе си. Разкриват се пластове, които не могат да бъдат обхванати с един прочит.
Верен на екзистенциалисткия си подход, за Камю най-голямата трагедия е тази на човека, останал без свободен избор – както във физическия капан на затворения град, така и в страха, идващ от произвола на заразата. Още по-екзистенциалистко обаче е активното отношение към напастта. Някои са водени от устойчив морален код, други от религиозни съображения, трети изпълняват лекарския си дълг – именно действените образи запленяват особено силно в тази клаустрофобична творба.
В крайна сметка, болестта се самоизчерпва, както обикновено се случва, но желаното облекчение на финала така и не настъпва. Докато живеем на тази земя и влизаме в съприкосновение с живия и неживия свят, поредния мор винаги дебне зад ъгъла. Както и хората, които няма да се откажат.
„Уморяваш се от жалостта, когато е безполезна.“