“Международен ред, който не се смята за справедлив, рано или късно ще бъде атакуван.”
Кисинджър знае какво говори, сам той е бил част от градежа на международния ред в знаков момент от историята на 20 век, познава отвътре и отблизо всички скрипци, механизми и носещи конструкции, актьорите на сцената и кукловодите зад нея. Където не е бил пряк участник в голямата дипломация, разказва за нея така, сякаш творците на история лично са му разяснявали концепциите си за световен ред.
От Виенския конгрес, с който се закрепва новия световен ред след Наполеоновите войни, до рухването на Желязната завеса – дипломацията е смазката, която задвижва тромавите механизми на междудържавните отношения. Тя е крайният продукт на избистрена държавническа концепция, която трябва да докаже своята далновидност и устойчивост в сблъсъка си с други такива концепции на международната сцена. В конкуренцията за величие на техните страни, личности като Ришельо, Метерних и Бисмарк играят успешно най-сложната игра – тази, в която текущите тенденции не пречат на дългосрочните цели, а моралните и религиозните съображения, идеологията и симпатиите не информират крайните политически решения.
Разбира се, и дипломацията подлежи на еволюция. Кабинетните договорки между аристократи от 19 век отстъпват на натиска на общественото мнение, с което дори междувоенните войнолюбци се съобразяват в следващия. Дипломацията е и въпрос на национален стил. Англичаните обичат гъвкавите и разтегливи договорки, неясните обещания и хлабавите ангажименти, които да им позволят лесно оттегляне в островната черупка. Французите (след Ришельо) така и не успяват да уцелят приемлива формула, която да поддържа илюзията им, че все още контролират европейските съдбини. Американският идеализъм и затварянето в строго юридически формуливовки тежи като догма. Руските претенции и неотстъпчивост стигат до крайна антидиалогичност. Излиза, или поне това е моят личен извод, че голямата дипломация е игра с малко на брой и добре познати играчи, в която (почти) винаги печелят англичаните, защото (почти) винаги знаят кога да стоят настрана и кога е абсолютно наложително да се намесят.
Разбира се, че “Дипломацията” е взискателна и изискваща време книга, каквито са всички големи обяснения за това, което наричаме политическа страна на историята. Задължителна за всеки човек, който иска да си обясни силите, които движат света, макрокартината, големите личности, но и историята като процес на случване, като механизъм и логика. Няма как да не се изумим и от широтата на мисълта и пределно аналитичния ум на Кисинджър, чийто умения за синтез, съдържателност и илюстративна конкретика са абсолютен интелектуален връх.
“От историческа гледна точка Германия е била или твърде слаба, или твърде силна за мира в Европа.”
“Парадоксите са най-характерната черта на Русия. Независимо че е постоянно във война и че се разширява във всички посоки, тя непрекъснато се смята за заплашена.”
“Да унижиш една голяма страна, без да я отслабиш, винаги означава да играеш опасна игра.”
“Държавниците успяват или се провалят в зависимост от способността си да схващат тенденциите.”