Те мислят доброто на човечеството. Искат да го отърват от това, което смятат за нечисти елементи в него, за да може светът да лъсне като новичка кръгла монета от една райхсмарка. Те анализират педантично всеки свой ход, защото мразят да оставят нещата на случайността. Те са блестящо ерудирани и често са горди носители на академични титли. Обичат хигиената въобще, не само расовата.
Добре дошли в света на Доброжелателните.
Макс Ауе, доктор по право, в миналото член на СС, понастоящем управител на фабрика за дантели някъде във Франция, също е бил в редиците на Доброжелателните. Разказът за живота му протича от първо лице, и да, включва и онези няколко години на Източния фронт. Вършел е неизразими, непроизносими неща. Читателят много иска да го намрази, не е ли това идеята на такива книги – да ни накарат да възневидим нацистите и налудничавата им идеология. Там е работата, че през по-голямата част от повествованието д-р Ауе не е садистът, психопатът и ненормалникът, на който сме склонни да припишем определени деяния. Всъщност, той е ужасяващо нормален. Като нас, останалите нормални хора, убедено вярващи, че не сме способни да извършим нещата, които той е вършил.
Всъщност, ако има нещо зловещо в него, това е идеализмът му и възвишено-болният стремеж, впрочем като у мнозина правоверни нацисти, към тотално унищожение, към един своеобразен “Залез на боговете” (по Вагнер). Широките културни хоризонти и мрачният му нихилизъм са просто цвят в бездната, която представлява биографията на Макс Ауе.
И ако си мислим, че циничните размисли на един философстващ нацист са плашещи, те всъщност осветляват един аспект на човешката природа, за който ни е страх да си дадем сметка. Статистически, хората със садистични наклонности не са мнозинството в едно общество. Голяма част от него се състои от “нормалните”, обитаващи средния житейски спектър. Подложени на системна идеологическа промивка, задвижени от “правилните” механизми на бюрократична машина, къде с повече, къде с по-малко приложен йерархичен натиск, тези хора са склонни да вършат, и всъщност вършат, немислими за тях неща. Страничните фактори и мотивации – кариерен напредък, малодушие, страх от санкции, разкриване на интимна тайна, дори чувство за дълг, играят второстепенна роля. Те са просто смазката, която гарантира, че машината работи гладко. Но последната вече е задвижена.
Международните наказателни трибунали наричат геноцида “престъпление на престъпленията”, ако въобще е уместна йерархията на антиобществените прояви. Наред с неговите мисловни архитекти, съществува голяма категория лица, без които осъществяването на престъплението е невъзможно – физическите извършители, набирани из “широките слоеве на населението”.
Та така, предимно съвестни, работливи и усърдни хора обитават пространството на романа.
“Доброжелателните” е трудна, мъчителна и изискваща книга, със сигурност не е за тези, които тепърва пристъпват към темата за нацизма и концентрационните лагери. Освен, разбира се, заради темата, трудността идва и от изумителната ерудиция, с която е написана, педантичното боравене с термини от нацистката бюрокрация, всестранността на посланията и идеите за размисъл на много нива.