„По-добре е да не подлагаш на изпитания хората, да не ги тласкаш към отчаяни постъпки. Направи така, че да живеят в благоденствие; разполагат ли с излишък, ще станат щедри. Пълните стомаси пораждат добри маниери. Лишенията и гладът раждат чудовища.“
И втората част от поредицата не разочарова! Томас Кромуел продължава да диктува политиката на кралството и да предугажда желанията на капризния, осми поред, Хенри, с две думи – да пише история. Този път битката е срещу алчния род Болейн, неохотни съюзници на мастър кралския секретар. А Ан Болейн, съпруга номер две на Хенри, ще се сдобие с печалната слава да остане най-запомнящата се от общо шестте му жени.
Винаги съм намирала за крайна ирония на историята, че кралят, който е обсебен от идеята за мъжки наследник, в крайна сметка бива наследен не просто от една от дъщерите си, а именно от тази, в чието бащинство започва удобно да се съмнява, докато паралелно с това изстиват чувствата му към майка й. Нещо повече, липсата на наследник от мъжки пол не само, че не ощетява страната, но й носи истински Златен век. Но повече за това – в други книги.
Образът на Ан и обкръжението й разчита на нещо, което не съм срещала в документалните и фикционалните произведения за периода досега – нейната „вина“ като магьосница и прелюбодейка си остава предполагаема, загатната, не докрай установена. Но дори английското правосъдие, образцово на фона на варварските следствени практики в други държави, още не е успяло да се отърве от мъченията като основен способ за изтръгване на самопризнания.
Но да, мисълта ми беше за Кромуел. Великолепен, цялостен, страшно привлекателен и притегателен образ. Едновременно интелектуален и с „мъдрост от улицата“; един от малкото хора във висшите управленски кръгове, които познават в дълбочина механизмите на държавното управление; слабостите и силните страни на всеки пер, кралски чиновник, приятел и враг, особено враг. С политики, които напомнят наченки на социална държава (нечувани до онзи момент) – грижа за безпризорни деца и безработни, разорени земеделци и занаятчии. На визията за неговата Англия могат да завидят много от съвременните му сънародници. Можем да позавидим и повъздишаме и ние.
Докато слага ред в административното блато (а не е ли всяка бюрокрация едно блато?), Кромуел въвежда страната в новата епоха, в която Реформацията печели все повече територии за сметка на Рим. Ще й придаде силен английски привкус – ще рече, че ще вземе само това, което ползва страната, изхвърляйки излишните догми на боклука. Да се оправят с тях на Континента. А най-вълнуващото тепърва предстои.
„Винаги можеш да разпознаеш едно момче, което е гладувало като малко.“
„…никога не съм разбирал каква е разликата между амбицията и това да да ползваш дарбите си.“