„Дрезден 1945: Огънят и тъмнината“ от Синклер Маккей

На 13 февруари 1945 г., в 22.03 часа 244 британски бомбардировача “Ланкастър” хвърлят хиляди тонове запалителни и фугасни бомби над източногерманския град Дрезден. Скоро в разрушението се присъединяват и американски бомбардировачи, които в рамките на няколко налета успяват да обезобразят до неузнаваемост това, което доскоро е бил един от най-красивите, културни и процъфтяващи градове в Европа.

За всеки ценител на високото художествено творчество – оперна, симфонична, хорова музика, театър и изобразително изкуство, както и майсторски изработен порцелан, Дрезден е специално място. И е било такова от векове насам. Освен изискан център на културата, в града се развиват инженерство и фина оптика, а прекрасната му архитектура, отразена в обществени и жилищни сгради, магазини и кафенета, привличат тълпи от туристи дори в най-мракобесните нацистки години.

Към края на Втората световна война Дрезден, за разлика от много други германски градове, е пощаден от съюзническите бомби. Градът не е интересен от военно-стратегическа гледна точка и на дрезденчани не им хрумва, че това може фатално да се промени. Към момента, когато в британското военно-въздушно командване се взема решението за планираното му унищожение чрез така наречената “бомбардировка на площ” (от същия тип, който Съюзниците прилагат и в София), градът е на практика беззащитен и крайно неподготвен за въздушно нападение – нито има подходящи убежища за цивилните, нито войници за зенитните батареи.

Това, което следва, е неописуем ужас, огнен ад с библейски измерения, запознаването с които ще оставя на смелия читател. Подходът на Синклер Маккей е кинематографичен и много експресивен, с бърза смяна на кадрите от “небето” и “земята” – горящите хора долу и пилотите горе, за които това е просто поредната опасна мисия с неясен край.

Но за да стигне до 13-ти февруари, Маккей подхожда отдалеч – Дрезден е представен не само в цялото си великолепие и величаво минало, но и в един дълъг кадър от военновременното настояще. Разкошните описания създават предварителен болезнен фон, защото читателят вече знае, че всичко това ще се превърне в пепелище. Но и най-красивият град е просто музей на открито без своите жители. Личните истории на дрезденчани от всякакви професии и прослойки, някои от които са били деца по време на нападението, добавят изцяло нов пласт човешкост към трагедията на града.

Картината се допълва и от конкретните истории на преките извършители – младите британски и американски пилоти, до един доброволци, и то в мисии, от които почти половината не се завръщат. Техният началник Артър Харис, доволно неприятен тип, до края на живота си така и не отрича необходимостта от нападението, за което той искрено вярва, че ускорило края на войната.

Дебатът за това дали унищожаването на съкровище като Дрезден и мъчителната смърт на 25 000 души, е терористично нападение или военна необходимост, породена от инерцията на една твърде дълга и твърде безмилостна война, виси и днес. Аз имам специално отношение към града, добре де – обожавам Дрезден с цялата му култура и красота, така че не мога да бъда безпристрастна по този въпрос. Но ако е излязло поне нещо добро след трагедията от 13-ти февруари, то е, че днес градът продължава да го има, все така блестящ, жизнен и изискан, за което принос имат и многото английски приятели на града.