“Според мен би било много по-добре, ако начело на този свят стояха мъдреци, а не воини.”
Испания през 12 век е мозайка от арабски емирства на юг в Андалусия и християнски кралства на Север. От векове на този терен се редуват конфронтации с периоди на мир, но едно нещо остава константно – противопоставянето на религиозна основа между маври и християни католици, но и между първите две и евреите, които са обичайната изкупителна жертва. Пламъците се раздухват допълнително от Кръстоносните походи и манията по рицарско величие, която тресе западните християнски владетели от Англия до Испания.
Алфонсо VIII, крал на Кастилия, е типичен владетелски продукт от това време – военолюбив и безразсъден, едвам удържан от по-разумните си съветници, сред които е и евреинът дон Йеуда Ибн Езра – нарочно назначен, за да сложи ред в кралското стопанство и в главата на краля-авантюрист. Случва се неизбежното, когато кралят-рицар се влюбва в дъщерята на Йеуда – Рахел, а за бащата става все по-трудно да балансира между капризите на владетеля, жаден да победи маврите в нова война, и сигурността на еврейската диаспора в столицата Толедо. За тези времена едно е сигурно – за неволите на мъжа е виновна жената-вещица, за проблемите на кралството – евреите.
Забележителното в тази история, издадена през 1955 г., е езикът, на който е написана – като отглас от средновековна хроника, с напевен, романтичен тон, който напълно потапя читателя в приятната илюзия, че води интимна беседа с очевидец на събитията. Авторът – германският евреин Лион Фойхтвангер, ми беше сравнително непознат до този момент. Биографията му на беглец от нацизма, включваща и кратък флирт със съветския сталинизъм, дава на романа допълнителен ключ за разбиране на еврейската проблематика.
Универсалният код за разчитане на еврейската съдба през травматични понятия като бягство, изгнание, изолация, жертвеност, самоналожен отказ от обществено изтъкване и страх от отмъщение са опорни точки на “Еврейката от Толедо”, но с една важна промяна в този стереотип – включването на дейния, можещия, активния и смело заявяващ себе си евреин, обединител и закрилник на диаспората в Толедо. Неговото ярко присъствие в историята се конкурира успешно с този на дъщеря му Рахел. Моят любим образ обаче е на мъдрият и кротък Муса – ренесансов арабин, събрал в себе си таланта на лечителя, мислителя и историка. През този на пръв поглед пасивен персонаж читателят успява да постави конкретната история на Алфонсо, Рахел и Йеуда в по-голямата идея за историческото време и неговата неотменна логика.
Главното удоволствие за мен в този роман обаче е осмяното и развенчано средновековното рицарство с неговата варварска кръвожадност, самоцелно войнолюбие и убиваща всякакви човешки чувства куртоазия. Добре че някои неща са си останали в миналото.
“Рицарството и чумата са най-страшните злини, с които Господ наказва своите създания.”