„А нищо не ни сближава така с душата на един народ, както неговия език.“
„В езика си проличава всичко.“
Езикът създава цели светове, които, макар и измислени, могат да са по-солидни от реалните. Езикът измисля нашите врагове (речта на омразата), подтиква ни към действия с напомпани епитети („героична“ и „фанатична“ борба), създава изкуствени връзки с измислени реалии („велика нация“, „славно минало“). Достатъчен е умел езиков жонгльор като доктор Гьобелс, който да подбере правилното съчетание от думи, да ги завърти в гражданския оборот достатъчно често и натрапчиво и имате готова рецепта за широкомащабно промиване на мозъци.
В „Езикът на Третия Райх“ филологът Виктор Клемперер разнищва нацистката лексика в цялата й манипулативна „прелест“ на основата на бележки, които си води по време на дванайсетгодишната хитлерова ера. Бях запозната с премеждията на автора в този период от чудесната книга за Дрезден от Синклер Маккей. Клемперер е евреин, чийто брак с арийка го спасява от газовите камери, но на който не му се разминават всички останали унижения и мъчения – уволнение от професорския пост, прогонване от дома, побоища в Гестапо. Клемперер избягва по чудо смъртта по време на бомбардировките над Дрезден, а след падането на Райха се завръща към преподаването в това, което вече се нарича Източна Германия.
Тонът на книгата е доминиран от академичната ирония, която много добре подправя иначе суховатата тема за тоталитарния език видян през сетивата на филолога. Езикът на Третия Райх е остроумно осмян в цялата си псевдогероична патетика и расова нелепост, но и с внушението, че това е език-заплаха, генератор на страх, омраза и механична административна студенина – език, на който се издават военни директиви, преброяват се изгорени трупове и се ожесточават милиони. Смехотворното не винаги е безобидно.
Книгата определено не е за масова читателска употреба. На мнозина ще се стори сложна и скучна, твърде филоложка и аналитична. Но аз определено виждам конкретна практическа полза от нея, доколкото много от гьобелсовите техники за сплашване, подстрекаване, и зашеметяване в патриотарско въодушевление и военщина, се използват широко в кафявите медии и в политическия език днес. Умението да се разпознават граничните състояния на езика е есенциално – тогава, когато от средство за общуване и обмен на информация, езикът се превръща в оръжие за масово психологическо поразяване. Средствата за това обичайно са много елементарни, въздействат на най-примитивните възприятия, лесни са за смилане и употреба и се повтарят достатъчно често, че да се превърнат в менюто на деня. Такъв език пристрастява с високия си емоционален регистър, защото шокира, възмущава и скандализира, и се набива в речта дори на онези, които по своята идеологическа нагласа, образование и култура, не би следвало да са негови жертви и ползватели. Неслучайно думата „вирулентно“ е неологизмът, който характеризира популярността, с която се разпространява сензационна информация в социалните мрежи. Вирусът на лошия, беден, омразен език, срещу който няма ефективна ваксина.