Прочелите “Яж, моли се и обичай” тук ще открият съвсем различен автор. Или Елизабет Гилбърт е израснала много в писателско отношение, или има невероятни преображенски способности, не знам кое от двете.
“Град на момичета” е всъщност заглавие на пиеса, която се играе в леко позападнал и донякъде самодеен театър в Ню Йорк в началото на 40-те години на миналия век. Разказвачът, вече възрастната Вивиан, успешна модистка на булченски рокли, си припомня младите години като девойка, дошла току-що от забутан провинциален град в Центъра на света. Какво му остава на едно младо и хубаво момиче, без пряк родителски надзор и в голям град, пълен с възможности, освен да се забавлява и да граби от живота с пълни шепи.
Това е повод за романа да изследва смело и дръзко навлизането на Вивиан в сексуалността и разкрепостяването й, стимулирано от прекия контакт с артистичните среди. Хубавото е, че в този интересен процес на женско себеоткриване героинята не се взима насериозно, а разминаването между нейното поведение и моралът на деня е особено комичен.
Пълно потапяне в атмосферата на Ню Йорк от 40-те и перипетиите около поставянето на една пиеса са сред нещата, които дълбоко ме впечатлиха в романа. Почитателите на театъра няма да останат разочаровани – всички мъчнотии на творческия процес, нещата от “кухнята”, са предадени с изчерпателна достоверност. Несъмнено поредното доказателство за високите изисквания на това комплексно изкуство, изискващо висок физически тонус, интелект и емоционална култура. Дори зад най-нелепия водевил стои огромен труд, невидим, понякога недооценен.
Поглед и зад едни други кулиси – на шиваческото изкуство. Как се правят дрехи от други, стари дрехи, от парцали, от нищо. Преобразяващата сила на дрехите никога не бива да се подценява, ни казва с намигане авторката.
А това, което ми попречи напълно да харесам “Град на момичета” е, по-скоро моя слабост, отколкото недостатък на творбата. Обичам да изпитвам съпричастност към централния персонаж в една книга, без значение дали е досадник или гений. Не се “свързах” с Вивиан, въпреки че отчитам нейното жизнелюбие и несломимост, както и това, че е истински свободен човек във време, когато това е било по-трудно, отколкото сега.
Свободата да живеем както си искаме обаче нерядко идва с високи косвени щети – загуба на приятелства, разрушени връзки и компрометирано доверие, което, както съм забелязала, никога не се възстановява.
За мен “голямата звезда” в книгата е актрисата Една Паркър Боулс, която въплъщава всичко, което една гранд дама на театралната сцена притежава – класа, себеуважение, професионално достойнство, великодушието на таланта.
“Град за момичета” е по-дълбока книга, отколкото заглавието и писателският профил на Гилбърт предполагат. Със сигурност обори предварителните ми нагласи, че това е изцяло “дамско” четиво. Бих я определила като много толерантна в посланията си книга, която предлага щастлив сценарий за тези, които се отклоняват от стереотипните човешки очаквания.