„Гримираната жена“ от Франсоаз Саган

“…тези инак добре възпитани хора изведнъж започваха да говорят за любов”.

Има нещо много закономерно в това, че точно определени хора се привличат или обратното – инстинктивно не се понасят. Един кораб, десет дни, дванадесет души – не е нужно много, за да се види натрупването от символи, значения, социални и сексуални напрежения, мании, страхове психопатии, непрекъсната и понякога изненадваща смяна на роли. Просто и много гениално е хрумването на Франсоаз Саган да постави героите си на луксозен кораб, откъдето няма измъкване и да ги остави да се влюбват и разлюбват, да се надсмиват и мразят, да сменят лагери и да се отдават на капризите си без угризения и със свободата, която единствено богатството дава.

Чела съм пет или шест романа на Саган, тоест не всичките, но достатъчно, за да си дам сметка, че тази й по-късна книга е много различна от другите. Никога не съм разбирала докрай героите й, сигурно защото не разбирам съвсем французите и емоционалната им постройка, нагласата им към любовта и изневерите, очарователния им егоизъм и повърхностност, и това важи и тук, но “Гримираната жена” е най-изпипаната й откъм герои и психологизъм книга.

Архетипите и типажите са брилянтно подбрани и много добре мотивирани психологически – двойка, в която съпругата е “шугър мама”, а той е озлобен социалист-кариерист; застаряваща оперна звезда с афинитет към млада свежа плът, която попада на кандидат-жиголо; акламиран и много нетактичен режисьор на средна възраст с млада амбициозна актриса; захарен фабрикант, изстискан от живот и натъпкан с борсови индекси и неговата свръхекстровертна съпруга; свободен електрон под формата на задължителния авантюрист-картоиграч-фалшификатор; мачото капитан – нереализиран морски вълк и неговият хомосексуален помощник плюс едно кръвожадно куче, собственост на недодялан германски пианист.

С такава подборка няма как да не стане забавно, всъщност повече забавно отколкото тъжно, защото никой от героите не потъва в личната си драма докрай – осъзнава я, преживява я, но не остава задълго в нея, защото слънцето напича палубата, храната е вкусна, музиката – първокласна, а следващата любов е зад ъгъла.

Въпреки очевидната принадлежност на героите към привилегированите класи, “Гримираната жена” не е точно или поне не изцяло светски роман. В него има доста разумна философия и една нетипична от предните романи на Саган умереност спрямо консуматорите на голямо богатство – без значение старо или ново – те невинаги са толкова тъпи, жестоки и несъобразителни, колкото литературата (или ние) искаме да бъдат. Снобизмът може да е смешен, но може и да не е.

С изключение на това, че някои от диалозите ми се видяха прекалено литературни, “Гримираната жена” е чудно хубав избор, който ви пожелавам да разлиствате на някой средиземноморски или карбиски круиз, но и в провинциална снежна къщичка върви добре ☺