“The UK was very good at selling its brand to the world.”
“In the same way that the UK had oversold itself, Eastern Europe had undersold itself and continues to do so.”
“For a place that views itself as a meritocracy, where one comes from, both geographically and socially, counts for a lot.”
Цяло поколение източноевропейци, които в момента приблизително са около четирисетгодишни, са израснали с британската музика, кино, литература. Те заобичват страната и започват да мечтаят за нея като пълния антипод на безцветните и несвободни години от късния соц, на мизерията и страха от 90-те и дотолкова я опознават, преди още да са я посетили, че могат да слисат всеки британец, ако последният благоволи да им обърне внимание. Защото Британия пет пари не дава за гладните и натъпкани с идеали постсоциалистически мечтатели, които идват да учат, работят и създадат живот там. Ако въобще изпитва някакво подобие на постимперска вина и чувство за ангажимент, то е към бившите й колонии. Финансовата криза от 2018 г. подготвя британския вариант на почвеничеството (винаги там, дори в най-отворените години) – обеднелите са склонни да прибягват до радикални решения и да сочат външен враг.
Реална сцена от 2012 г., четири години преди референдума за напускане на ЕС: нощния автобус в посока летището отказва да пусне видимо пияни и надрусани английски младежи, които започват да бълват расистки обиди към шофьора азиатец. Тежка и неблагодарна работа, с която редовият англичанин едва ли би се захванал. Но няколко години по-късно този шофьор, или по-скоро колективния образ на черноработника от бившето соц пространство, ще се превърне в чучелото, което взима работните места на местните и подбива цената на труда им.
Експертът по миграция Ива Александрова дава гледната точка на тези отрудени хора, защото най-често те са представители на нискоквалифицираната работна ръка (за визуален ефект вижте клипа на Стромае – Sante), които присъстват в негативния наратив за миграцията не само на торите, но и на левите лейбъристи. Авторката е левичарка и изключително активна политически в лагера на лейбъристите, докато типичната арогантност и мислене в имперски категории не я лишава от последните илюзии, че висшият политически ешелон би могъл да вникне в причините, характера и особеностите на източноевропейската миграция, да привлече, организира и прояви солидарност към тези хора, които полагат двойно старание на чужд терен, често за минимална надница, но остават абсолютно неразбрани и невидими, въпреки дългогодишното си „присъствие“ и висок нетен принос към британската икономика.
Нужен е нов разказ за източноевропееца. Част от усилията по съграждането му ще са негови – ако си послужим с деликатния израз „по-висок културен капитал“. Но и домакините имат много работа за вършене. Засега процесът е по-скоро едностранен – лесно е да разпознаеш децата на емигрантите в Англия. Носят предпазни каски, когато карат колело и използват често думи като „моля“ и „благодаря“.
Не липсват и добри примери от страна на местните, но тенденциите към окопаване в националното, към геополитическа себедостатъчност и наранена имперска гордост доминират отношението към пришълците от Изтока – полезни, но нежелани. Напук на всичко обаче, те са там, борят се и градят живота си.