Иска ми се да дочакам времена, в които Георги Марков няма да е актуален, не четен (пази Боже), а просто публицистиката му да не е нищо повече от документално свидетелство за минали времена, не предупреждение, а поука.
Публицистиката му е страховито добра и в същото време ясна и разбираема и като такава спокойно може да се изучава в училище (което също звучи като далечна илюзия). Поне аз не съм чела нищо по-добро в жанра, писано по времето на социализма и за социализма от първа ръка.
И в този сборник статиите са разделени на няколко теми – „Образът на българина“, която е опит за критично осмисляне на устойчиви образи в социалистически контекст, силно сатиричната „Освобождението и свободата“ и литературната и филмова критика в „Прочити“.
Есетата от първата част освежават много добре късата ни историческа памет, която услужливо изтрива епизодите на унизителните забрани за пътуване в чужбина, поругаването на човешките права, полицейщината и липсата на свобода, изкривената представа за западния свят и партийното слагачество, но и докосва и съвсем пресните и доста болезнени теми като например псевдопатриотизма и ниската раждаемост. И ако по тези теми днес се пишеше спокойно, ерудирано и на приличен български език, по георгимарковски, може би днес нямаше да ги има тези кресливи гласове, които поставят под съмнение европейската ни принадлежност и ценностна ориентация. Нямаше да ги има и наивните мозъци, които мечтаят за „силна ръка“. Защото хубавото слово, освен всичко друго, възпитава и оформя човешкия светоглед по особено хуманен начин.
И за това си представям тръпката и страха на онези български слушатели от 70-те години на миналия век, които с триста мъки са настроили радиата си на честотите на „Свободна Европа“ в малките си кухнички, за да чуят поредната емисия на емигранта-невъзвращенец. Съвсем тихичко, разбира се, за да не ги чуе някой усърдно донасящ съсед.
Георги Марков умее да пише интересно за всичко, това важи и за привидно неинтересната и неактуална трета част, в която той коментира българската и световна култура от онова време. Сигурна съм, че читателят ще си набележи заглавия след като затвори сборника. Аз лично имам да наваксвам с италианските неореалисти и с Георги Мишев.
Макар че трите части на сборника са доста различни, личи си, че това, което най-силно вълнува писателят, е идеята за свободата и как тя се претворява на практика – като лично и обществено поведение, като израз на най-висше човешко благо, като възможност за следване на избрания път или потенциалната възможност за безброй отклонения от него, стига това да отговаря на личната представа за щастие на индивида. Идвайки от място на брутална не-свобода, в което ежедневно се отрича идеята за пълноценно осъществяване на човешката личност според нейните възможности и таланти, за каквото и да пише Георги Марков, мечтата за свободния българин наднича от всяко есе и идея.