„Имитация и демокрация“ от Иван Кръстев и Стивън Холмс

“Не е тайна, че смяната на страната е по-лесна от промяната на страната.”

В следването на добрите примери принципно няма нищо лошо. Под това твърдение с готовност биха се подписали бившите съветски сателити след падането на Берлинската стена, когато нетърпението им да заменят една натрапена отвън политическа и икономическа система с тази на западната пазарна икономика и либерална демокрация, беше в основата на онази неповторима енергия от началото на 90-те. Към днешна дата, уви, от този първоначален ентусиазъм не е останало много. Отвореността към света отстъпи на провинциалното капсулиране, проевропейските настроения – на антиевропейската реторика, а либералният космополитизъм беше възприет като заплаха за националната идентичност. Доброволната и желана имитация на демократични институции постави тези държави в сложни психологически отношения с държавите-примери, с придружаващите имитацията чувства на малоценност и възхищение.

Неслучайно Иван Кръстев и Стивън Холмс търсят именно психологическите основания на популизма в държавите от Централна и Източна Европа, заедно със съответните му национални модификации в Русия и САЩ от ерата “Тръмп”. Въпреки че финансовата криза от 2008 г. беше първото по-сериозно разклащане на либералната идея, причините за възхода на популистите не са толкова финансови (двете крепости на популизма – Полша и Унгария се справят икономически относително прилично), колкото социални и демографски – обезлюдяването на тези държави след отварянето на границите засилва усещането им за загуба на собствена физиономия на фона на все по-национално размитите западни общества. Оттам и вкопчването в националистически митове за “автентично полското”, “истинския унгарец” и “традиционното християнско семейство”, за кръвната връзка с дедите – опасни алюзии, от които обичаше да се възползва един друг режим.

Също така самата идея, че след рухването на единия полюс в Студената война, либерализмът няма алтернатива като идеология е още един коз за отправяне на предизвикателства от кандидат-авторитаристите.

При Русия трансформацията преминава от повърхностна симулация на капитализъм до откровено пародиране на западния модел с обратен знак, за да се стигне до ролята на “търпелив рушител” на западния ред. Как и с какви средства – вече знаем.

Няма да се спирам на американския случай, защото Тръмп е минало (макар че според някои, тръмпизмът не е), а и защото ми се струва, че тази част от книгата е относително слаба на фона на другите две – с по-изразен публицистичен характер, за сметка на дълбочината на анализа.

Авторите не оплакват края на либералния ред, такъв какъвто го познавахме доскоро, като дори си позволяват известен оптимизъм по отношение на това, което наричат “политически алтернативи”. Времето ще покаже дали имат право.

“Корените на авторитарния шовинизъм и ксенофобия в Централна и Източна Европа се крият в политическата психология, а не в политическата теория. Където популизмът е на власт, той не се уповава на интелекта.”