Цветан Тодоров е от онези личности, чийто интелект, хуманизъм и морален компас не мога да поставя под съмнение. И въпреки че не е вече между живите, гласът, с който ми говори от книгите си, сякаш е гласът на днешния ден, с настоящите му кризи и проблеми. Но и с оптимизма на интутитивния мъдрец, който познава издълбоко човешката природа.
В “Интимните неприятели на демокрацията” Тодоров обръща поглед към “врага в нашето легло” – тези негативни явления, които, за разлика от тоталитарните режими и военните хунти, не идват “отвън”, а заплашват да я корозират отвътре. Самата им поява е парадоксална – те са възможни благодарение на демокрацията, която позволява плурализъм на гледните точки, оттам и на такива, които заплашват собствените й устои.
Демокрацията е крехка, дотолкова крехка, че е нужна постоянна обществена и лична бдителност, в противен случай ако дори един от нейните компоненти, сам по себе си утвърден от историческия опит като положителен, вземе превес над останалите, това, което следва, вече няма да е съвсем демокрация.
Тодоров разглежда три от тези врагове, като всички ние сме ги срещали под една или друга форма в обществената действителност.
Първият от тях е политическото месианство – арогантността на държави с могъщи армии, които се заемат с благовидната на пръв поглед мисия да коригират поведението на държави и народи, смятани за изостанали в политическо и културно отношение, сякаш са непослушни деца, които трябва да бъдат смъмрени. Получило идеен допинг след Френската революция, политическото месианство има за цел (със силата на оръжието) да “подари” демокрация, братство и равенство на покорените народи чрез свалянето на потиснически режими в определени части на света и замяната им от… ами не е ясно от какво точно. Толкова с идеята за натрапеното насила “добро”.
Вторият неприятел е ултралиберализмът, като тази част от книгата за мен представляваше най-голям интерес и само мога да съжалявам, че темата не е изведена от Тодоров в отделна книга. За разлика от месианството, което обикновено се случва далече от нас, привилегированите, новият либерализъм го живеем ние, хората в съвременните демокрации. Идеята за “минимум държава”, развита още от Бенжамен Констан, звучи изкушаващо на пръв поглед. Откъде накъде някакви допотопни бюрократи ще спъват икономическия прогрес и неограничения растеж? С убедителни аргументи Цветан Тодоров изгражда тезата, че богатството на една държава не се измерва с онези няколко процента свръх-имащи, а със справедливото разпределение на обществения ресурс. Безконтролността на мултинационалните корпорации, прилагането на “мениджърски” подход спрямо институции, които не би трябвало да гонят икономически резултати, дехуманизирането на човешкия труд – всичко това е последица от неолиберализма.
На трето място е посочен популизмът, от който явно не е застрахована нито една държава в Европейския съюз. Новите изразители на народното възмущение, които предлагат лесни решения на трудни проблеми и одомашняват политическата проблематика са истинска заплаха за крехкото равновесие в модерните общества. Предполагам, че точно тук размислите на Цветан Тодоров ще срещнат най-много съпротива у читателите, доколкото Тодоров заема непопулярна позиция по отношение на имиграцията, в частност мюсюлманските малцинства. Независимо дали ще се съгласите с неговите разсъждения или не, си струва да се замислим върху решенията, който той предлага в името на мирното съвместно живеене.
Интересното е, че и трите неприятеля се раждат като отговор на някаква заплаха или криза и формално предлагат логична постановка и приемливи за широк кръг от хора решения. Това, което Тодоров нарича “еволюция на манталитетите”, превърна тяхното съществуване в норма, в обичайна част от пейзажа, с която самата демокрация трябва да се съобразява.
Поредната добра, макар и не най-любимата ми книга от Цветан Тодоров, който и този път остава верен на себе си с дълбоко хуманистичния си тон, уместните исторически паралели, дълбочината на анализа “до корен” и всичко това поднесено с толерантния и загрижен тон на човек, носещ бремето и благословията на повече от една идентичност.
“Ултралибералният проект ни прекарва от едната крайност в другата, от тоталитарна “всемогъща държава” до ултралиберален “всемогъщ индивид”, от един режим свободоубиец до друг социоубиец, ако може така да се нарече.”
“Демагозите отказват да признаят този основен принцип на политическото действие, според който всяка придобивка си има цена; те са готови да обещаят едновременно повече сигурност и повече свобода за всички, но не искат да приемат, че засилването на едното може да навреди на другото.”
“Демократът се оказва принуден да защитава непопулярни ценности, да иска саможертви, защото е загрижен и за бъдещите поколения; популистът спекулира с моментната, неизбежно краткотрайна емоция.”
И наистина, тъкмо по начина, по който възприемаме и се отнасяме към различните, се измерва степента на нашето варварство или цивилизованост.”
“…демокрацията, за разлика от комунистическите режими, никога не е имала претенцията, че е безупречна.”