С моите приятелки се шегуваме, че предимството на това да си исландец е, че навсякъде другаде ти се струва евтино. И топло. Всъщност, предимствата са доста повече и на исландците не им трябва да напускат страната си, за да ги усетят.
Ако ви е домъчняло за градове, хора, социалност, магазини и прочие предпандемични благости, пътуване до северната страна не е вашето нещо. Исландия е страна на изумителни и екстремни природни феномени, на безкрайни и разнообразни пейзажи, които се прекосяват в продължение на дълги часове в колата (междуградски транспорт, включително железопътен, на практика няма) по самотни пътища, а единствените живи същества, които виждате по пътя си, са свободно пасящи коне и топчести овчици.
Споменатите в заглавието четири сезона в рамките на седмица не е преувеличение, а исландската метеорологична реалност – около гейзерите може да се потите по къс ръкав, а часове по-късно в ледениковото езеро Jökulsárlón (не е по силите ми да осигуря българска транскрипция) да ви спира сърцето от смразяващия студ. Измежду тези две крайности вариантите са безбройни – постоянен ръмеж, подобно на сълзене от мъгла, свиреп вятър, млечна пара – сестрица на високата влажност, захлупено сиво небе без нито едно облаче, или пък ако съдбата е особено благосклонна – идеални температури за катерене и разходки, което в моя случай означава около 25 градуса, без дъжд и вятър.
Изглежда досадно в очерк за пътуване да се споменава толкова много за времето, но повярвайте, в Исландия то има голямо значение. Не само защото при липса на адекватно спрямо него облекло страданието е неизбежно, но и защото е истинско постижение да се уцели добър баланс, избягвайки хипотермия или прегряване.
Субполярният океански климат, вулканичната дейност, от която възниква острова, както и топлите атлантически течения осигуряват изключително разнообразния релеф и зашеметяващите природни гледки. Горещи гейзери и смразяващо синкави глетчери, полузаспали вулкани и тучни зелени поля, катранени плажове и великански, грохотни водопади, заоблени, гъбести възвишения и полета с цвят на шарена сол, лилаво море от лупини, напомнящи провансалските лавандулови поля, разломи и каньони, по чиито кафяво-зелени завои лесно се привиждат всякакви фигури и форми – симпатична игра, с която използвайки облаци, обикновено си тренираме въображението. И най-хубавото е, че всичко това е лесно достъпно, видимо от прозорец на кола или след кратка разходка, а понякога само́ те връхлита, когато отишъл да видиш едно, се оказва, че на място те чакат още стотина чудеса. Сякаш природата е напазарувана от универсален магазин – има от всичко и по много.
Много от така наречените туристически забележителности, които в случая на Исландия, са почти изцяло природни, се посещават и от местните хора в семеен формат – от малки деца до пенсионери катерят стръмни вулканични пътеки или топват краче в басейна, образуван пред някой от многото водопади. Чистотата на всичко – въздух, вода, земя, дори не подлежи на коментар. Исландците са култивирали чувство на уважение и грижа към природата, което им се отблагодарява с добър живот, спокойствие и баланс, толкова видимо по техните добряшки северни лица. И наистина, трябва доста да се потрудите, за да видите вкиснат, изнервен, ядосан, напрегнат исландец. Най-близкото до негативно, което съм виждала върху исландско лице, е недоумението 🙂
Споменавайки хората, на всеки чужденец може би му прави впечатление, а на хората от нашия регион още повече, колко силно е доверието в исландското общество. Повече от една бяха ситуациите, в които бяхме оставени да действаме “на доверие” с презумпцията, че няма да злоупотребим с него, няма да излъжем, да прецакаме, да заобиколим правилата или да ощетим някого. Тарикатлъкът като начин на оцеляване, който всъщност е отложено във времето себенадхитряне, не върши работа в Исландия. Когато между членовете на едно общество има доверие, техните действия са внимателно обусловени от негласния принцип, че то не се троши, и то заради съмнителната полза да си спестиш някоя и друга крона.
Обикновените дрехи и обикновените марки коли сигурно биха потресли хора, за които добрият стандарт на живот означава непременно лъскава кола и други форми на просташки лукс. Отдавна съм забелязала интелигентния начин, по който северните народи харчат парите си – отделяйки по-голям бюджет за практични, с нищо неоткрояващи се, но качествени неща, които да им служат ежедневно, а вещите “за показ” и специални случаи са на много по-заден план.
Малко думи за столицата Рейкявик (толерантно място за двойки във всякакви формати) – от пръв поглед се вижда, че това е добър за живеене град, въпреки, или може би точно заради, скромните си размери и уютното усещане, заключено в централните му улички, кафенета и книжарници. А стане ли дума за уют, северните хора владеят изкуството да го създават дотам, че той се усеща дори ако навън не се сипе сняг и календарът не показва 25 декември. Макар че за мен нищо не създава по-приятно усещане от милото и внимателно отношение и уважението, с което те посрещат като клиент, а минималистичното обзавеждане, кафето и домашните сладкиши са просто приятен фон.
Споменавайки сладкиши, доминиращият вкус в печива, шоколади и сладолед е соленият карамел. И тук, както и в другите скандинавски държави, обожават лакрицовите бонбони, които определено не са за всеки вкус. В състава им е така нареченият сладък корен или женско биле, като се добавя и анасон. Черният им цвят не бива да ви плаши – дължи се на меласата. Любителите на месото пък ще са очаровани от висококачествените исландски меса, в които добавянето на хормони и антибиотици е забранено.
На въпроса “струва ли си да посетя Х” – тук бих отговорила с “не, не си струва” – ако сте хомофоб, локален патриотар и шовинист, не умеете да разчитате нюанси и кодове на общуване, мързи ви и искате просто да “напазарите” от чужбински мол и да си снимате покупките. Но не вярвам това да сте вие – драги читатели на блога. Затова на вас казвам – струва си, отидете!