„История на един германец“. Спомени 1914-1933″ от Себастиан Хафнер

“Със сигурност не бях германски националист…Впрочем това не ми пречеше да бъда германец, и то добър.”

Добрият германец/българин/французин (можем да допълним с всеки народ, която ни хрумне) е силно критичен спрямо себе си и нацията, към която принадлежи. Той не живее в опиянение от битката при Таненберг, Клокотница или Аустерлиц, не се гневи, обикновено в кръчмарски контекст, че някоя велика сила или омразен съсед, е осуетил плановете на родината му за вечно величие. Вместо това е по-склонен да гледа с трезв и лишен от исторически илюзии поглед към настоящето и да изпитва тревога от бъдещето.

Младият студент по право Реймунд Прецел (Себастиан Хафнер е творчески псевдоним), има за какво да се тревожи, когато по-скоро усеща, отколкото осъзнава, капана, който националсоциалистите готвят на крехката Германска република. Капан, постлан не без съдействието на морално дезориентирани, унизени и обеднели германци, политически износени социалдемократи и още нещо; нещо, което е специфично немско, исторически обусловено и така програмирано подобно на тиктакащ механизъм в немския характер, че бомбата да избухне точно през януари 1933 г. Никой не се учудва, нито пък реагира, а още по-малко се противопостява. Защо е така?

Къде намира реализация енергията на един народ, който, по думите на Хафнер, е неспособен на индивидуално щастие, чиято стихия е в колективните начинания, изпълнени прецизно и както трябва? Какво бъдеще очаква поколението, което през 1914 г. си е играло на война, спечелена само наужким? А какво да кажем за така наречения политически живот след 1918 г. с невъзможни за изброяване смени на правителства, припламващи стачки, улични стрелби и произтичащата от това пълна невъзможност за обикновения, безкрайно уморен и аполитичен германец да се ориентира в хаоса?

Хафнер нееднократно набляга, че и той е един от тези обикновени и духовно уморени хора, част от които ще се влеят в редиците на вътрешните или същински емигранти след 1933 г. Струва ми се обаче важно обстоятелството, и това прави личните му спомени особено ценни, че авторът е юрист, млад и чувствителен интелектуалец, и като такъв е усещал по-силно разпадането на държавните механизми, правовия ред и осветените от няколко века отношения между държава и човек в демократичните общества. Освен явната си, пропагандно-вулгарна страна (маршове, песни, изпънати за поздрав ръце, бомбастични заглавия в пресата), нацизмът е дълбоко подмолен в подмяната, която се извършва в тези институции и механизми, които би трябвало да защитават личната свобода от държавния произвол. Хафнер присъства и на двата феномена и това окончателно му отнема всяка надежда. Народ, който само в рамките на едно поколение преживява толкова превратности и сътресения, които при други се разстилат за векове, или става опасно реактивен, или се оттегля в черупката на апатията. Междувоенните години довеждат до пълен колективен психологически разпад на нация, никак нелишена от добри качества.

Показателни са и сравненията и с предното поколение, предадени през специалната връзка, която Хафнер има с баща си – висш държавен чиновник от старата пруска интелигенция. Хафнер става фактически емигрант след като окончателно проумява, че най-важната битка – тази, която се води за душата на германския народ, е изгубена.

Спомените му са може би най-добрата книга, която съм чела за Ваймарската република. Слагам я в личната си йерархия редом с “Неизбежна гибел” на Кестнер и “Черният обелиск” на Ремарк. Тук картината е по-директна и аналитична, критиката към своите е максимално остра, а на Хафнер не му липсва и художествен талант. Задължителна книга за изкушените от епохата.

“Германия не беше вече Германия. Съсипаха я самите германски националисти.”

“Всички добросъвестни семейства винаги отлично възпитават синовете си за последната отминала епоха.”