„Истории от ръчния багаж“ от Георги Милков

Чудила съм се, понеже мислите за пътешествия често ме навестяват, дали все още е възможно човек да изживява света, без да е турист, а пътешественик. Дали спонтанността, елемента на приключение и откривателство съществуват в един свят, редом с ол инлузив пакетите, масовия туризъм, бюджетните авиолинии и тълпите със селфи стиковете.

Оказва се, че за Георги Милков това е постижимо. Той е от тези пътуващи, които ще подминат Айфеловата кула, за да се гмурнат в подземията на  парижките катакомби; в Северозападна България ще намери онова специално място на Дунава, от което ще му се открие гледка към Стара планина, а във Флоренция ще издири най-старата аптека; който знае разликата между Доминика и Доминиканската република; който ще последва непознат таксиметров шофьор в среднощен Дакар, за да опита непозната, но интригуваща напитка. Личи си, че Милков предпочита и съзнателно търси неотъпканите пътеки, местния колорит и риска, който неизбежно придружава подобни стремежи.

Хората, които познават Георги Милков като журналист, който отразява проблемите на Близкия Изток, няма да останат изненадани – историите от региона заемат доволно място в книгата. Макар че нямат количествен превес, чисто емоционално, тежестта им спрямо другите разкази надделява. Личи си, че там е сърцето на журналиста, че в тези размирни земи и техните противоречиви нрави той е установил връзка, която не е като никоя друга.

Африканските не ми бяха сред най-интересните, за разлика от тези за Индокитай и Карибите – описанието на флора и фауна, включително човешка, просто те карат да мечтаеш за далечни земи с безкрайно слънце, сочна зеленина и усмихнати хора.  

Минус на сборника е липсата на комплексност и дълбочина – историите са много кратки и напомнят по-скоро на колекция от импресии. Споменават се личности от политическия пейзаж, български и международен, но авторът много внимава да не даде по-смела оценка за тях, особено ако са още живи. Сигурно е искал да избегне политизация в книга, която така или иначе има друго предназначение, и това е разбираемо. Но ако сравнявам с други, много сходни като замисъл истории от пътувания – „Поздрави от синята палатка“ на Петя Кокудева, сравнението определено е в полза на вторите. И все пак, обичам такива книги, особено ако са писани от роден автор, защото изходната точка на впечатленията е разбираема и близка за мен, затова обикновено не ги подминавам.