Обедна почивка е. Твърде кратка за спокоен обяд навън, почти достатъчна за прилична разходка. Случайността ме води в тихата уличка „20 април“ – от любимия ми тип улици, с предимно стари сгради и естествена сянка, хвърляна от високите, гъсто разположени дървета. Почти накрая й, на тротоара е разположил импровизираната си сергийка слаб възрастен човек.
Всичко на всичко три кашончета с праскови, грозде и розов домат. Подминавам, като хем ми се иска да си купя нещо от стареца, хем знам, че у дома си имам плодове, а храна не бива да се разхищава. Накрая се решавам, обръщам се обратно в края на улицата и се приближавам до дядото. Усмихвам се с тази внучешка усмивка, която пазя точно за възрастните хора, които продават нещо на улицата – искрена, лишена от социалното задължение да сме учтиви с неучтивите.
Дядото я забелязва и с готовност отмерва килограм грозде. В същото време към нас се приближава жена на средна възраст, оглежда мен и възрастния човек, чуди се дали да рискува с нерегламентирания търговец. Аз й се усмихвам окуражаващо. Тя не отвръща на усмивката ми със своя, точно както подобава на сериозното и малко темерутско поведение на нейното поколение. Да не би да си е помислила, че с дядото сме в някаква дребна мошеническа схема?
Нямам време да го мисля, човекът обръща кантара към мен, който сочи малката чертичка след килограма. Иска ми пари като за килограм обаче. Смутено предлагам да доплатя за горницата, но той широко усмихнат, отказва. С голямо облекчение виждам, че жената се е престрашила и пита нещо стареца. Тръгвам обратно към офиса с надеждата, че и тя ще си купи нещо.