Ако сте чели Неаполитанската четирилогия на Елена Феранте, тази книга не е кой знае каква изненада. Същите теми за съзряването, момичешкото приятелство, терзанията и срама от неудобните роднини, отново в истеричния Неапол.
Имаше и още една нишка, която ми се стори доразвита от предишните книги на Феранте чрез образа на Нино и това е тиранията на интелектуалеца, на свръхестествените сили, които, особено ние жените, придаваме на изключително умните мъже. С всички произтичащи от това заблуди и проблеми, разбира се.
Обикновено литературата възхвалява умния, просветения човек. Отъждествява интелекта с нравствена добродетел. Сякаш е невъзможно да допуснем, че един рафиниран, възпитан и интелигентен човек е способен на низости и долни постъпки.
На малката Джована й предстои да се сблъска с тъмната страна на интелигентността у първия човек, когото едно младо момиче обича – бащата. Измъкнал се от бедняшкия квартал, блестящ интелектуалец, уважаван преподавател, сътрудник на престижни списания, добър съпруг и баща – татко Анреа се оказва не съвсем човека, за когото го мислят най-близките му. Всичко е измама, всичко е привидност и двоен стандарт. Правилата на доброто общество са условни и флуидни, а за децата тази измама е първото голямо разочарование от живота на възрастните.
Тогава къде е истината? В простоватите, но искрени и обичливи роднини от бедняшкия квартал? В техния прям, вулгарен порив, с който обичат, мразят и живеят? Феранте иронично отклонява махалото обратно към първоначалната точка, избягвайки директния отговор, макар че читателят вече е наясно.
“Измамният живот на възрастните” ми хареса, но не чак толкова, колкото четирите книги за Лила и Лену. Някои от чертите на двете приятелки ми се привидяха в героите от настоящата книга, особено в образа на експанзивната леля Виктория. Не можах да харесам нито един от героите, всеки от тях ми беше мъничко пошъл и неискрен, не открих и частица чистота у нито един от тях. Но Феранте знае как да разкаже една обикновена история добре, как да сплете нишките на роднинство, приятелство, вражди и любови, а усещането от четенето на нейната проза е много физическо, първично и органично.
Дотам, че никога няма да си мисля за Неапол, без да се сещам за нея и нейните герои.