„Що се отнася до мен, аз се привързах към местното население още от първия ден на пребиваването си в Африка…Срещата ми с черното население за мен бе изживяване, подобно на откриването на Америка за Колумб, и по същия начин обогатяваше целия мой вътрешен свят.“
Карен Бликсен прекарва 17 години в Британска Източна Африка, днешна Кения, работейки като вол в кафеената си плантация, като в крайна сметка се вижда принудена да я продаде и да се върне в родната Дания. Това е грубото обобщение на една сладко-горчива любов между една невероятна жена и нейното късче от Африка.
Това не е история, в която образована аристократка си играе на фермер, нито такава за бяла колонистка, която идва да облагороди местните туземци, от позицията на относително превъзходство. Бликсен и местните са еднакво уязвими и подчинени на капризите на природата; и за двете страни лъвът, който напада кравите през нощта е вредител, който следва да бъде отстрелян като такъв по всички правила. При друга среща човек и звяр се разминават мирно, а последният заслужено отбелязва точки по величие. Между двете ситуации няма противоречие, това е Африка – в един момент надделява борбата за оцеляване, в друг – неосъзнатата поетична философия.
Модерните напоследък sensitivity readers сигурно не биха се поколебали да обвинят авторката в расизъм, заради използваните от нея определения „негър“ и „туземец“. Нищо не би могло да бъде по-далече от истината – Бликсен наистина отчита всякакъв тип различия, видимите и скритите, визуалните и характеровите, но го прави с уважение, любов и рядка проникновеност. Колонизира гледки, миризми и моменти, а не хора и слонова кост. Отнася се към местните, без да ги идеализира излишно, с рядко за европеец разбиране.
Книгата изглежда разхвърляна на пръв поглед – отделните глави не следват някаква хронология, мярват се епизодично, но ярко всякакви образи – племената масаи и кикую, работници индийци и сомалийци и европейски заселници, предимно англичани и скандинавци. Общото между всички е, че магията и земята на Африка, нейният непрекъснато менящ се, и все пак вечен, живописен пейзаж, са отредили отдавна тяхната съдба.
Бликсен е куражлийка и философ, лирична и жестока, от тези, които притежават скъп порцелан и изцапани от труд ръце, а последната й битка на африканска земя завинаги я свързва с нейните хора от фермата.
Много особена, тъжна, философска книга, която се преживява като рядък литературен специалитет и която почувствах много дълбоко.
“скандинавците са изключително спокойни по време на всякакви бури, но нервната им система никога не е в покой.“
„Жената изпитва някакво особено удовлетворение, ако поднесе на един мъж, когото обича, вкусни ястия, приготвени от нея.“
„Когато на лов човек улови ритъма на Африка, той разбира, че този ритъм се повтаря във всяка форма на живот.“