„Но едва с Остин жените започват да мислят, че искат – не, че имат нужда – да намерят мистър Дарси. …Чак с Остин жените започват да живеят така, както живеят и днес.“
За мое съжаление, не попадам често на книги, в които се пресичат литература и история в документален вид, затова дълго предвкусвах радостта от биографията на Джейн Остин. Дори големите почитатели на нейните романи не знаем кой знае колко за нея – тя е живяла кратко и доста уединено, запазени са малко нейни писма, а истинската слава не я спохожда приживе. Нейната личност трудно може да се отдели от тази на героините й и идиличния провинциален пейзаж на джорджианска Англия, затова известна идеализация спрямо писателката е неизбежна. Книгата разсейва образа на „благопристойната стара мома“, даже на моменти я представя като „лошото момиче“ в семейството, винаги готова с някой хаплив и остроумен коментар, и я закотвя в реалните грижи на нейното време – вечното безпаричие и опасността да остане без дом, откраднатите мигове за писане насред многобройните задължения в скромното домакинство, но и силната любов към най-скъпия за нея човек – сестра й Касандра.
Но една биография на Джейн Остин е и малко нещо история на джорджианската епоха, която, парадоксално, е предоставяла на жените повече свободи, отколкото последвалата я викторианска. Житейската несигурност обаче е била огромен фактор в прединдустриална Англия – сложните закони за наследяване, които често пренебрегвали роднините от женски пол, са могли да доведат до просешка тояга богата наследница на имение и обратното. Наполеоновите войни пък, ангажирали голяма част от младите мъже, не оставяли голям избор от кандидати за женитба. А стигмата „стара мома“ е била не само социална, но и често икономическа присъда. Джейн Остин е изпитала всички тези неща лично, но с един тънък и леко убягващ нюанс – ухажори не са липсвали, по-скоро безбрачието на Джейн е било рядка проява на свободен избор и отказ от партньор „второ качество“. Семейният произход на писателката също подпечатва съдбата й; принадлежността към така наречените „псевдоджентри“ е означавало едно много особено, междинно социално положение на хора със скромни доходи, но с претенции да демонстрират елегантен бит и стил, далеч надхвърлящ възможностите им. Да прибавим и мъките, съпътстващи отпечатването на нейните книги, неуредиците с авторските права и генерално трудната задача за една жена да пробие като писател и да се издържа от писателския си труд и ще проуеем напълно какво има предвид голямата почитателка на Остин – Вирджиния Улф, когато говори за „малко пари и собствена стая“ като двете есенциални предпоставки за писане.
Книгата прави интересни паралели между героините на Остин и случващото се в романите й с моменти от нейната собствена биография, на пръв поглед банална и с нищо неотличаваща се от тази на много други жени с интелектуални аспирации. Всъщност, истински интересното (за съжаление) започва след смъртта й, когато постепенно си проличава огромния ефект от нейните романи върху поколения читатели (никога няма да забравя как се увредих, в добрия смисъл, след първото прочитане на „Гордост и предразсъдъци“).
Писателката така и не намира истински, удобен, собствен дом за себе си (намирането на дом неслучайно е голяма тема за нейните героини), но заглавието „Джейн Остин у дома“ не подвежда – домът е състояние на ума, а книгите на Джейн са в повече домове, отколкото някога е предполагала.
P.S. Много от местата, на които е живяла или посещавала, все още съществуват и са отворени за нейни почитатели – страхотна идея за литературно пътуване:)
„Но нейният принос е в това, че пренася романтиката до обикновения човек и му показва, че е възможно да намери изумителна, лична, единствена по рода си, неповторима любов.“
“…но загадката около писането на Джейн е, че никой никога не я е виждал да го прави..“