Само Цвайг може да ме накара да прочета биография на човек, за когото дори не съм чувала.
Кратък преглед на другите му биографии, показва, че на Цвайг не му се занимава с очевидни герои – вместо Елизабет I, го занимава съдбата на нейната съперничка Мери Стюарт; избира опозорената Мария Антоанета вместо краля-Слънце Луи IV, забравения политик Жозеф Фуше вместо най-известният му работодател – Наполеон Бонапарт. Явно повече го вълнуват личностите, преживели лични и обществени падения, свалени от пиедестала на властта и общественото доверие. Те са му по-интересни – като страничен ефект от превратностите на съдбата.
Но да, кой наистина е Жозеф Фуше? Сигурно ще се учудите, но първият комунистически манифест не е този на Маркс, а на един скромен и никому неизвестен учител по математика, който по-късно ще стане върл якобинец, заклет атеист, разрушител на град Лион, палач на последния крал преди Революцията – Луи VI, заклет враг на Робеспиер и Тайлеран, консул, министър, дипломат, шпионин и съветник при Наполеон и Луи VIII; фактор, с който се съобразяват херцог Уелингтън, руският цар, славният канцлер Метерних и папата – шизофренично съчетание от несъчетаеми роли, с които може да жонглира, без да се побърка, само изключително пресметлив, хладен и властолюбив ум, който трепти на честотата на сегашното време, винаги ориентиран към силните на деня.
За Жозеф Фуше няма идеи – той служи еднакво невярно и на Революцията, и на Директорията, на Империята и на Монархията. Парите го вълнуват дотолкова, доколкото с тях може да се купи и продаде някоя и друга нечиста съвест; истински го интересуват кулоарните взаимодействия, realpolitik, интрижката и донесението, временните коалиции и кукловодството. Цвайг отново е блестящ – портретът на политика е завладяващ, хипнотичен и абсолютно майсторски. Сигурно образът на Фуше живо го е занимавал, за да отреди на Наполеон, Лафайет, Робеспиер и Тайлеран ролята на второстепенни герои.
Жозеф Фуше е от онези исторически личности, за които не се знае много, а би трябвало. И за кой ли път съм съгласна с Цвайг и неговите разсъждения за крехката измамност на властта, за празната суета на домогването до постове на всяка цена, за комичното надлъгване между политическите съперници, за тихото дебнене за посоката на вятъра. Привилегията да правиш история и да въртиш на пръста си Наполеон, а от твоето благоволение да зависи реставрацията на френската монархия си има доста висока цена – последните години Фуше прекарва в почти пълна социална изолация, в тежката австрийска провинция, лишен от достъп до всички възможни властови лостове. Абстиненцията от наркотичното опиянение на властта е от най-тежкият вид. Но пък каква привилегия само – да останеш в историята като най-способният политик на 18 век, за когото никой не е чувал. Добре че е Цвайг.
„на една кариера не може да се случи нищо по-щастливо от временното й прекъсване“